Има ли любов?

Основателен въпрос, провокиращ интереса към душевната сфера на съвременника. Преди да се превърне в постоянен обект на учените (антрополози, философи, психолози, биохимици, сексолози), любовта и нейните варианти са една от най-често или доминиращо интерпретираните теми от творците на словото.

Научните проучвания откриват, че романтичната и майчината любов се активизират в едни и същи участъци на мозъка. Следователно майчината е еволюционна спрямо другата, основна е романтичната. Според философа Бърнард Ръсел любовта е средство да се избяга от самотата, която измъчва повечето мъже и жени в живота им. Любовта е увертюра на естествения нагон за продължаване на вида и е биологична функция от първостепенно жизнено значение. И романтичната, и майчината любов са приятни преживявания и дезактивират особен механизъм от мозъка, служещ за критична обществена оценка и отрицателни емоции, и активират положителните чувства у индивидите, които ги свързват. Колко трае любовта, кога свършва нейната магия, в какво преминава? Доказано е, че два хормона – окситоцин и вазопресин, поддържат чувството за психологически комфорт у влюбените. Но да се говори за вечна любов е направо наивно, а и човекът не е създаден за връзка с един единствен партньор. И двата пола са еднакво склонни към безразборни сексуални контакти, обяснявани с типични краткосрочни или дългосрочни стратегии за избор на партньор. Моногамният брак, според биолога Тим Бъркхийлд от университета в Шефилд, е изкуствен продукт на цивилизацията, създаден от църквата с цел да стабилизира обществото. Гюнтер Шмидт от отдела по сексология към Хамбургския университет твърди, че интимната двойка възприема днес себе си като временна структура, която подпомага оцеляването и на двамата. Там, където чувствата си отиват, идват рутината и стремежът към спокойствие или всеки от партньорите прави опити да си намери нов партньор.

Статиите на д-р Емилия Казанджиева с достъпен за широка читателска аудитория език ни развенчават табуто на „сладката магия” и научно аргументират фазите на любовта и следлюбовта (една от тях е изневярата). Еротичното поведение на индивидите е мотивирано от естествената физиология и психология, характерни за човека като биологичен вид. От тук насетне литературата има за цел да придаде плът и смисъл на любовта и изневярата. Тя конструира сюжети с житейска правдоподобност. Доколко трансформирането на любовта в изневяра подлежи на оценъчност, зависи от жизнения статус на литературните персонажи – нравственост, личен избор и свобода, предразсъдъци и превъзмогването им, Свръхего, доминиране на чувствата над разума, търсене на щастие и т.н. Изневярата се квалифицира като спасение за героя от гл.т. на морала на индивида в някакво социално поле и направения от него избор. Много често личното решение противоречи на обществените догми и предразсъдъци и проявата на полигамия е санкционирана от разказвача, от другите герои. Оценките за героя нарушител отвеждат в зоната на етическото (те варират от трагичната жертва до Свърхчовека или хетерата) и екзистенциално-философското оценяване – като свободен или нормативен човек. Освободилият се от законите на общността фикционален човек на литературата е наказан. Но е имал шанса да подиша своите мигове свобода, дори и тя да е регламентирана като „отрицателна”(защото го деструктурира ценностно). Обикновено любовта „извън закона” е инкриминирана – законите са вечни, човекът е временен. Елисавета от повестта на Ем.Станев „Крадецът на праскови” си слага край на живота след убийството на любимия Иво, Борис от романа „Тютюн” умира като червей, презрян от всички (!), Ирина, детронирана в хетера, няма място в обществото с нови морални основания и сама си отива от него, Албена от едноименния Йовков разказ е изпратена от съселяните си с презрение въпреки миговете на естетическо прехласване и етическо преображение. Прекрачвайки писаните и неписаните закони, тези герои живеят чрез чувствата си Своя живот, по техните мери, но тъкмо законите не съдържат предписания за лична свобода, тя се оказва извън тях. Отлъчилият се от общността е изхвърлен от нея и препратен в универсума. Любовта и изневярата са твърде непосилни за стагнациите на социума. Но ограждайки се с нормите на цивилизацията, човекът все повече прекрачва отвъд нея...може би търсейки интуитивно свободата на андрогините...

[1] Д-р Казанджиева Емилия, „Има ли любов” в бр.7,2005 г. и „Обичам те” в бр. 2, 2005 г в сп. „Огледалото”, гл.редактор Димитри Иванов