Един обикновен, на пръв поглед спокоен ден, но вътре в мен всичко крещи. Отново се разкъсвам от едни и същи въпроси, които навярно ще останат без отговор.
Защо след като всички мечтаем за обич и привързаност, пак се отдалечаваме един от друг? Защо непрекъснато жадуваме за любов, но в момента, в който я получим, тя загубва цвета си, посивява… Не оценяваме какво имаме. Не осъзнаваме, че всъщност всички имаме нужда само от една искрена усмивка, топла прегръдка или просто да чуем туптенето на нечие чуждо сърце до своето…
Затова днес отново поглеждам през прозореца към прекрасните слънчеви лъчи и се питам защо не им се радваме. Заедно… А, да, защото не можем да си имаме доверие. Лицемерието, за което толкова исках да остана сляпа, отново се изправи пред очите ми. А беше ли нужно: разочарованието, предателството, загубените илюзии. Ако всички хора бяхме искрени, това щеше да е излишно.
Истината, дори и не всеки да я признава, е, че всички търсим едно и също: разбиране, подкрепа, обич. Това, ...