Имунизиран от любов

 Пробуждам се като след много дълъг сън или хибернация.

 Завръщам се от света на мъртвите.

 Далечният космос.

 Мрачен, студен, бездушен...

 Неимоверно бавно пропълзявам през ръба на черната бездна.

 Слънцето болезнено изгаря върховете на пръстите ми. После започва да обгръща всеки един прешлен по гръбначния ми стълб.

 Цветовете отново започват да си пробиват път през черно-бялата пелена застлала погледа ми.

 Мускулите се напрягат. Опънати жили.

 Като за молитва коленича. Сетне полека се изправям, олюлявайки се...

 Всяка крачка прокарва изпепеляваща болка през ставите.

 Самоизцеление.

 С всеки следващ удар сърцето се изчиства от отровата и изравнява своя ритъм. А след като изцеди и последната молекула, ще закърнее...

 Или просто ще привикне.

 Самотата е нещо, с което се свиква, но никога не можеш да предположиш, че може да бъде толкова... физическа...

 Все още окървавените ми стъпала не усещат малките камъчета, забиващи се в тях.

 Готов съм!

 Пружина. Присвити колене, напрежение в бедрата. Ръцете – прибрани към тялото...

 Болката пречиства, нали? Не напразно хората казват,че това което не те убива... ха!

 Готов съм.

 Излекуван!

 Имунизиран от любов!