Скоро не му бе давала храна. То бе изгризало отдавна сухата коричка, която Тя му бе подхвърлила от съжаление и сега гладуваше. Стаята, където го държeше, беше мръсна. От малкото прозорче се процеждаше струя светлина и глупави прашинки танцуваха, уловени от нея, в хаотично движеща се нишка луди частици, дрогирани от слънчев лъч топлина. Сгушено в скъсания юрган, То дремеше. Сънят му бе трескав,  а сънищата като злобни преследвачи го тормозеха и лишаваха от бленувания покой. Някъде, отвън, бе спукана тръба. Вонята на помия и фекалии натрапчиво изпълваше стаята, въпреки затвореното прозорче. Затворът му бе ад, адът - заслужен. Тя му бе казала така - "Заслужи си го". То смирено бе навело глава в съгласие и се опита да заспи, за да забрави. Сънят идваше с кошмара, а кошмарът смръзваше кръвта. Ледено-студена пот го обливаше и То зъзнеше в полумрака. Преди можеше да плаче, но сега със сухи очи гледаше тавана в безмълвно отчаяние и чакаше. Един ден Тя щеше да си отиде завинаги, уморена и отегчена, и тогава щеше дойде края. Само Тя знаеше къде е началото и кога е краят. То чакаше търпеливо, безропотно търпеше и оцеляваше ден след ден. Споменът за другото време бе още жив и понякога се завръщаше изненадващо ясен и вълнуващ, безпричинно, напук и въпреки всичко. Стаята се оживяваше, отникъде се появяваше тиха музика, сълзите отмиваха страданието и плаха усмивка потрепваше по напуканите му устни. Музиката завихряше прашинките и те танцуваха ли, танцуваха... докато музиката бавно гаснеше и потъваше обратно в забравата. Това бяха прекрасни мигове и безценни в своята случайна поява - идваха внезапно, внезапно  изчезваха, неканени, негонени, но толкова желани... В тези моменти то мечтаеше да е прашинка и да можеше да танцува в нишка с другите, да е леко и ефимерно като тях, да достигне прозорчето и да надникне навън. Мечтата неизменно се завръщаше със спомена и то знаеше, че тя ще умре последна.
Зимата щеше скоро да дойде. То вярваше, че с нея ще дойде и краят. Тя не обичаше студа, бе прекалено деликатна, за да го харесва. То се надяваше тя да си отиде заради студа. Мразеше я и я обичаше едновременно, ако имаше сили, би я убило, а после би убило и себе си, защото без нея бе нищо. Дори в безумната ù жестокост, То не бе преставало да я следва послушно и търпеливо.
Вдъхновението не можеше да живее без Надеждата. Нейната омайна същност, вяра и жизненост го убиваха бавно, методично, но никога докрай. Тя винаги можеше да го остави, но то нея  - никога. Оставаше в затвора, до окончателната ù присъда...  Тя щеше да реши - зимата или вечността, защото само тя  знае кога е началото и къде краят.