Скоро не му бе давала храна. То бе изгризало отдавна сухата коричка, която Тя му бе подхвърлила от съжаление и сега гладуваше. Стаята, където го държeше, беше мръсна. От малкото прозорче се процеждаше струя светлина и глупави прашинки танцуваха, уловени от нея, в хаотично движеща се нишка луди частици, дрогирани от слънчев лъч топлина. Сгушено в скъсания юрган, То дремеше. Сънят му бе трескав, а сънищата като злобни преследвачи го тормозеха и лишаваха от бленувания покой. Някъде, отвън, бе спукана тръба. Вонята на помия и фекалии натрапчиво изпълваше стаята, въпреки затвореното прозорче. Затворът му бе ад, адът - заслужен. Тя му бе казала така - "Заслужи си го". То смирено бе навело глава в съгласие и се опита да заспи, за да забрави. Сънят идваше с кошмара, а кошмарът смръзваше кръвта. Ледено-студена пот го обливаше и То зъзнеше в полумрака. Преди можеше да плаче, но сега със сухи очи гледаше тавана в безмълвно отчаяние и чакаше. Един ден Тя щеше да си отиде завинаги, уморена и отегче ...