Реална история с реални хора, в нея видях как пореден човек губя... Може би в тази история някой себе си ще види, но едва ли реалността ще приеме и ще види.

- Погледни се... колко хубава си станала, но и толкова празна отвътрe. Погледни и него... колко е различен.

- Познаваш ли го? Разкажи ми тази история...

- Познавах го... Някога той беше моят приятел, моето момче... Появи се в живота ми изведнъж, спомням си - денят студен, беше зима... Той се появи отнякъде, спря ме и ме накара да се чувствам добре, успя да ме накара да стана неговата приятелка, без да се замисля... Моят приятел, който спеше до мен в леглото и понякога говореше насън, моят приятел имаше много светлина в очите си, моят приятел вървеше по пътя си, кимваше и поздравяваше с усмивка, с неговия внимателен и малко лукав поглед... За да се приближи до мен, намираше хиляди причини и извинения... Беше толкова добрър с мен... Една нощ той просто каза: “Вярвам ти, не се съмнявам в теб“... Да, вярвахме си... Казваше: „Красива си“... Казваше: „Отиди пред огледалото, огледай се хубаво и ще разбереш защо толкова силно те искам“. Пишеше съобщение с малка целувка за мен, а същевременно стоеше плътно до мен в залата за лекции...  Аз не знаех нищо за себе си и света! Знаех само, че такива чувства не бях изпитвала отдавна и най-готино ми ставаше, че го караме бавно... Някога усмивката му беше истинска, знаеше какво е да изпитва истински чувства... Някога пропътувах километри, за да бъдем заедно една нощ... Някога той пропътува километри, за да бъдем заедно една нощ... Какво ли с него не преживяхме, но факт е, че оцеляхме: сладко, горчиво, студ и жега, страст, напивания, пътувания, караници, палежи!!! Сгушвахме се един в друг, поглеждахме в очите си, усмихвахме се и не казвахме нито дума, можехме да стоим така с часове…

                        -Как стоят нещата в момента, може би на ярост и омраза сега си в плен?

-Омраза?!... категорично не! Може би нотка на ярост, да… Ярост чувствах, когато всичко се разпадна, но за кртко... Виж ни сега... Разстоянието е голямо между нас и ние продължихме сами напред... Той и аз се изгубихме, може би разстоянията са виновни... Не сме личностите, които бяхме... Минаваме през всичко и всички, без да се замисляме, преструваме се, че сме щастливи и все още приятели, но ние се познаваме и виждаме безразличието в очите си... Припомняме си тайничко дните от онова време и обикаляме местата, където бихме могли да се видим, цитираме думите и жестовете, които научихме един от друг... Забравихме какво е любовта... Той и аз вече трудно се достигаме, чувството е все едно сме на война един срещу друг... Той и аз станахме груби един с друг… Сега, опиянени от алкохол, наркотици и пороци, нетрезво мислещи, носещи души под наем, за нас важни са само интересите, работата и... И аз не зная какво е важно за нас вече... Не успяхме да се запазим такива, каквито бяхме... Не успяхме да дадем един на друг това, което заслужавахме...

- Защо сте разделени сега?

- Защото с безразличието си се превърнахме в това , което сме сега... Разстоянието, животът и грозното ежедневие ни завъртяха в своя капан и ни разделиха... Изгубихме се... Може би сега живеем на заем, дишаме утайка и се опитваме да сглобим животите си в сложна мозайка... Нямам адекватен отговор на този въпрос, няма как да знам какво е на другия в този момент...

                        - Би ли казала нещо последно, преди да сложим край на тази история?

- Има спомени, толкова много спомени, истории мога да разкажа хиляди… Мога да кажа много, но предпочитам да бъда кратка: винаги ще помня моментите красиви, които преживяхме там в онзи град... Зная, че никой не е виновен за този красив роман любовен, дълбоко заровен в нас самите...