Наемам се с нелеката задача да опиша с думи нещо, което не може да се опише без да се почувства със сърцето! Беше 27 февруари, студен, зимен ден... Валеше сняг, аз вървях, прибирах се от училище и слушах Dream of mirrors... Телефонът звънна... Беше най-добрата ми приятелка, викаше неистово, нищо не разбрах, само чух, чух свещената дума, чух с ушите... МЕЙДЪН ще идват!!! Брат ми заминаваше след 2 седмици за Сърбия, а аз нямаше как да отида с него! Вървях по улиците като пияна! Щяха да ме блъснат няколко коли... Едва, едва се дотътрих да нас... Влезнах и с отключването на вратата почнах да плача... Сълзите ми се стичаха като река и заливаха всичко наоколо... През сълзи се обадих на брат ми, а той вече знаеше! Започна едно велико, ВЕЛИКО чакане! Дойде и 7 март - денят на билетите! Аз бях на училище и брат ми се обади и ми каза, че са ги взели, изпаднах в истерия, цялото училище разбра, че имам билет! Вървях по коридорите като луда и виках... После чаках, чаках, чаках! Всеки ден си лягах и ставах с мисълта за 4 юни! Всяка вечер се молех да дойде по-скоро! Дните летяха, летяха и докато се усетя, вече беше 3 юни! Седях и си мислех, тоест опитвах се да осмисля идеята, че на другия ден ще видя част от живота си, от сърцето си, една неделима част от мен, която бе подарена на МЕЙДЪН още в първата секудна, в която чух dream of mirrors! И по ирония на съдбата слушах точно тази песен и точно в този момент си мислех и се молех да видя НЯКОГА Мейдън и се оказа, че ще ги видя... Легнах си! Беше 3 срещу 4! Лежах в леглото! В 6 трябваше да стана, бях на училище! Но кой ти мисли за сън! Станах, облякох се, сложих си с треперещи ръце блузата и медальона на Мейдън и тръгнах,като дори си забравих якето от вълнение! Едва издържах училището като сметнем, че ме изгониха от половината часове, защото не внимавах! Прибрах се... Седнах на земята и пуснах уредбата! Сълзите отново потекоха... Дойде мигът, МОЯТ МИГ! Брат ми каза, че е ВРЕМЕ да тръгваме! Завих се с великобританското знаме, което Брус развява на the trooper и тръгнахме! Гледах по улиците море от метъли с фланелки на Мейдън, гледах и плакатите на тях с големи букви пишеше IRON MAIDEN, но все още не вярвах, че може да е истина... Хванахме някакъв трамвай и стигнахме най-после до стадиона, след проверки и мъки най-после бяхме ВЪТРЕ!!! Минаха Ахат, мина и Лоран, която честно да си призная не ми правеше впечатление, за разлика от на повечето хора, по простата причина, че вече бях тотално откачила, за да мисля за нея! Стана 9 без 5, погледнах към небето и си помислих "Боже, аз съм тук, аз съм при тях, след броени секунди ще ги чуя, след броени секунди ще ги видя! Благодаря ти, че ме дари с това щастие!" И дойде, Господи, дойде МИГЪТ! Те запяха... Никога, АМА НИКОГА няма да забравя този миг! Аз все още седях като в несвяст и дори нямах сили да се зарадвам напълно, имах чувството, че нещо вътре в мен се променя... Дойде и преломният за мен момент FEAR OF THE DARK! Брус запя, а 30000-ния стадион скандираше "ООООООООООО"! Нямам думи! Именно тук почнах да плача неистово... Беше вярно, това бяха ТЕ, аз бях там, в този миг аз осъзнах нещо, аз осъзнах, че мечтите се сбъдват, аз осъзнах, че няма невъзможни неща, аз осъзнах, че съм най-щастливия човек на света! Това е един от най-важните мигове за мен, той върна смисъла на живота ми, накара ме отново да повярвам в красотата му... Беше невероятно,един от най-емоционалните мигове в целия ми живот! Но всяко хубаво нещо си има и своя край! Свърши се, прожекторите загаснаха, те си отидоха, но остана една истинска публика, която Брус бе чакал 25 години... Всички бяха въодушевени, засмени, шушукаха си, говореха, викаха, смееха се! Аз седях! Като скована! Мислех си, бях дълбоко вглъбена! Завих се със знамето и само вървях, тълпата завика NO MORE LIES! Аз извадих последните си сили и запях с пълно гърло... Вървяхме... Качихме се на някакъв трамвай! Обаче по едно време той спря! И май ни казаха нещо от рода на да слизаме не знам какво си! Но мен не ме интересуваше, вървяхме, вървяхме без посока, не знаехме къде сме... Стигнахме до някакъв супер маркет и си взехме вода, този розов девин като го видя и се за 4 се сещам! Отпих няколко глътки, но дори не бях жадна... Устата ми беше пресъхнала от викане, не можех да дишам добре, но това не ме интересуваше! Продължихме да вървим... Нямаше таксита... Най-накрая намерихме едно и се качихме, стигнах си вкъщи! Брат ми си легна, беше на изпит!Нямаше с кой да споделя всичко, което бушуваше в мен! Седнах на леглото по турски и отново започнах да плача! От болка, но и от радост, от тъга, но и от щастие от вълнение, че се е сбъднала една от най-големите ми мечти, от благодарност, че МЕЙДЪН са ми върнали изгубения живот... Така плаках цяла нощ и стана 6, беше време да ходя на училище, аз не се бях събличала, бях си с дрехите от концерта... Тръгнах, беше студено, аз бях само по тениска, но не чувствах нищо, нито студ, нито утринното слънце, което нежно огряваше заранта!Чувствах нещо много странно,някаква уникална радост и удовлетворение, но и малко тъга, че всичко вече е свършило! Стигнах в училище и не спирах музиката, никога няма да забравя как ме изгониха от час, защото съм изглеждала ужасно зле!Но мен не ми пукаше, аз седях и гледах в точка! Бях побъркала всички, те знаеха, че ще съм там, та аз им го говорех месеци наред! Очакваха като отида да започна да разказвам! Но аз мълчах! Те питаха толкова ли беше зле, аз само продумах с безмълвен глас: "АЙРЪН МЕЙДЪН ми върнаха живота" и се просълзих! Те замълчаха, не ме попитаха нищо повече! Очите ми говореха повече от всякакви думи! И до ден днешен всяка вечер си лягам, поглеждам плаката на МЕЙДЪН и се моля да ги видя отново и тази магия, този приказен сън да се повтори... Все пак мечтите са безплатни, а надеждата умира последна! Никога, никога няма да забравя 4 юни, винаги в сърцето ми ще има една малка частица, отредена за този ВЕЛИК ден, ще го разказвам и на децата, и на внуците си... Дори сега, докато пиша и си спомням в детайли, пак плача... Господи, дано да дойдат отново!!!