Истината – премълчавана, интерпретирана, различна за всеки от нас... дължина на текста не по-голяма от две страници с шрифт Times New Roman, размер 12…
Нима истината може да се побере на две страници? Кое е истина? Чия е? Моя? Твоята?
Истина или лъжа? Лъжата е ясна – съзнателно изричаш невярно твърдение и то невярно според собствените ти представи за вярност. Дори и да ни е трудно да разберем дали другите хора ни казват истината или не, важното е, че всеки един от нас знае със сигурност това за самия себе си, във всеки един момент, дали това, което казва, пише и представя съвпада с неговите убеждения за неговата си истина.
„Истина“ или „заблуда“? „Истина“ или „илюзия“? Сигурни ли сме, че това в което вярваме е истина, а не сме се заблудили? Какво е за нас, хората, истината? Приемаме за истини, това, което ни изглежда правдоподобно, на базата на струпани картини и опит в нашата подсъзнателна памет. Приемаме понякога на доверие, нещо прочетено или изречено от някой „компетентен“, но преди всичко това, което е близко до нашите представи. В зависимост от опита и знанията, които имаме, изграждаме своята истина. И въпреки, че това може да е само една илюзия, често се борим за нея със зъби и нокти, и заклеймяваме „истината“ на онзи другият, който на базата на своя житейски опит и знание, е достигнал до различни от нас убеждения. Дори не се опитваме да влезем в „чуждата кожа“, да погледнем, как изглежда светът от „чуждата камбанария“. Една ограничена опитност се сблъсква с друга. Повече или по-малко, но пак ограничена. Една илюзия с друга.
А тя, нашата истина, тя не се ли мени понякога? Не ви ли се случвало да ви се струва, че сте се докоснали, до онази голямата абсолютната истина? А в следващия момент тя да ви се изплъзне? В това, което сте вярвали да е отлетяло, а на негово място да е дошло друго? Нещо, в което сте толкова сигурни в точно в този момент, че дори не е нужно да го доказвате никому?
Няма човешко същество, което да обхване с мозъка си всички възможности на битието и да знае с точност коя е Истината. А ние хората толкова много се страхуваме… Страхуваме се от лъжата, от измама, от манипулация, от това да не станем за смях, от критика, дали ще ни харесват другите, от самотата, от болката, от смъртта, от немощ, от бедност… Страхуваме се и губим вярата в себе си и във философията си за Живота.
А представете си само, ако… Представете си, че нашите мисли се материализират. Всяка мисъл се материализира за този, който я е създал. И така, чрез мислите си, създаваме своята реалност. Тогава? Тогава хората, обзети от страховете си, ще живеят в свят изпълнен с неприятни страшни емоции. Светът за тях ще е едно неуютно, злокобно място, пълно с лъжа, страх и болка. Но ще съществува и един друг свят. Свят на онези другите хора, запазили в себе си вярата, надеждата и любовта към живота и света. Те ще живеят в свят заобиколен с радост и любов, пълен с красота и благодарност.
Две различни истини, в един материален свят, които може би никога няма да се пресекат в една обща точка. А дори да се пресекат, никога няма да повярват един на друг, нито да успеят да разберат чуждата истина и чуждия свят… освен ако житейският им опит и знания не ги провокират да се преместят в „другия“ свят.
© Ирен Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
Истината - премълчавана, интерпретирана, различна за всеки от нас »