Игривият поглед изгубил се е някъде, сега има само празнота. Хлад заменил е омайния и аромат. В момента, когато я замени, ти я уби. Блясъкът в очите се изпари, морето от сълзи стана океан, а той беше тесен за тях. И те пресъхнаха. Никога повече не проплака, единствено безжизнено изражение издаваше разрухата, споходила сърцето й. Като буря бе отвял душата й, оставил само пустош след себе си. Въпреки това тя дори и за секунда не престана да те обича, да копнее и да се надява. Надеждата я крепеше в безкрайно дългите дни и нощи, топлеше я спомена за усмивката ти... така красива, за нея бе единствена. Причина, за която си струва да живее, само за да я види отново, поне веднъж. Не искаше много, даже много малко, но то бе достатъчно, за да и вдъхва сила. Вървейки, винаги търсеше теб сред непознатите лица, като призрак бродеше ден след ден, очаквайки да се върнеш, уви, не го направи. Нищо и никой не бе в състояние да я откъсне от паралелния свят, в който бе попаднала, пък и тя сама не искаше да излезе от него. Смисълът на живота й - да се върнеш. Не го направи, ала тя не преставаше да се надява. Неусетно бе изгубила всичките си приятели, погълната от тази лудост, просто ги бе забравила. Често опитваше да заплаче, но сълзи така и не потекоха. А толкова искаше, знаеше, че би и олекнало. Намираше в тях начин да преодолее състоянието, в което бе изпаднала. Десетки напразни опити я обезкуражаваха всеки ден. В един момент престана да опитва и се примири - живот без сълзи. Какво пък, и това си има положителните страни. Дори и да бъде наранена, никой няма да разбере и няма да го види. Само тя ще знае и ще чувства... Ще бъде силна.
Ех... мечти, мечти... хубаво ще бъде да са реалност, но не са. Нанесе и непоправим удар, от който раните едва ли ще зараснат лесно. Не съм сигурна дали изобщо ще намери лек за душата си или ще продължи цял живот да се скита из дебрите на опустошението, което остави в сърцето й.
© Теодора Всички права запазени