Аз мечтах...
Мечтах със сълзи на очи за бъдещето... Виждах мечтите си до една изхвърлени на бунището за мечти и надежди...
Мечтах, леко натъжено, че сенките, които ме съпровождат, са спечели войната в моята глава и ме водят по своя низък път... всеки прокълнат ден.
Мечтах, вече може би отчаяно, че загубеняците с промити мозъци и отлични дипломи са оставени да правят каквото искат с този иначе толкова красив свят, управляван от некомпетентни и алчни глупаци... а аз съм се предал пред тях... оставен на колене седя.
Мечтах, молейки се да свърши тази мечта, че сивите са покорили всички стойностни животи и всички, които се борихме срещу тях, сме загубили... защото така и не успяхме да се съберем... колко пъти чувствах удобство в това да съм сляп за това, което се случваше!
Мечтах, вече треперейки в ужас, че никога няма да осъществя мечтите си и ще загубя всички... и ще остане само болка...
„Няма да загубя, няма да загубя...”, мечтах и си повтарях – „решен съм да не губя никога повече! Няма ...