Изпитание по български 

49 0 0

            

Изпитание по български

          Без да съм го планирал и очаквал, случи се така. Не знам откъде ми се стовари на главата, но направи ме, това – силен мъж. Както шлаката излиза отгоре на повърхността при силното нагряване на метала, така и при нас изпитанието изкарва наяве всичко скрито. Показва нашата същност – сила, устойчивост, грозота, слабост, доброта, смелост, смирение, великодушие, коравосърдечие или тънкообидност и още мн. др. черти от нашето аз.

       На места в една шеговита форма, този материал, надявам се ще послужи за размисъл, за разведряване ще помогне на някой и за промяна.

       Колко се радваме на хубавите метаморфози – превръщането на гъсеницата в красива пеперуда. Харесват ни историите с хубав, щастлив финал. С възхита четем за, устояването до край на героите, влизането им в обещаната земя, стигането на Одисей до неговата Итака.

      И така, нека и ние се отправим напред с търпение и желание, и с малко снизхождение към „висотите“ на авторската мисъл, „пък ще видим по-подир“.

      Първо, интересна е думата – изпитание. Второ, неприятна е за изживяване и трето, радостно е когато си минал през това. Може да има и четвърто и пето, но кой знае? Какво да кажем когато целият живот ни се струва едно дълго, сериозно изпитание? Тогава радостта от преминаването му се отлага отвъд този „реален“ и видим свят.

        Тогава остава само надеждата. В какво се изразява тя? Къде е закотвена, дали е здраво въжето й? Добре, хубава е тази асоциация с котвата, но тя ни говори за пристан, покой, а знаем, че има и плаване. Дълго и еднообразно плаване. Отвсякъде си обграден само с вода. На където и да погледнеш все вода.

       „Няма бряг, няма суша, няма любима жена, дом, деца.“ – си каза един от екипажа. „Няма компания, игри и забава, разходка, летен флирт.“ – си каза с тъга друг от кораба. „Няма разнообразие. А, колко копнея за онова, което изобщо не е на кораба, което не виждат очите ми. Просто искам да видя, за малко, старите къщи на родното село. Еха, ако имаше сега и един боб от сорта – търкулко. Всичко бих дал за него.

А, после да си откъсна, една ябълка от сорта – айвания. Да поседна там горе, до параклиса Св. Илия, да погледам и подишам дълбоко въздуха, на Балкана.“ – си каза помощник готвачът.

      „Как ми се е дояло овче кисело мляко, ама от Рилския манастир“ – с тази мисъл пък, се измъчваше четвъртият от екипажа.

     „Няма край този уж Тихий океан, кога ще се върнем най-сетне у дома“? – каза тихо, на себе си, една сутрин и капитана на кораба. Вандер Неескенс, така се казваше той, с побеляла брада и черна, капитанска фуражка. Успял да обедини разнородния екипаж, съставен предимно от българи. Той бе строг, но и чувствителен по душа човек, винаги готов да помага.

     „Стига вече съм скитал по моретата, с чужди товари и чужди люде на борда. Ще взема да се върна вече, там в „ниската земя“ при зелените поляни на дома, при своите“ – си каза той. Но имаше ли свои, вече там? Никой от екипажа не знаеше. И неусетно си спомни за “Green, green grass of home”, на Том Джоунс, разбира се.

     Да, това се случи на кораба „Летящия Хо-ланд“. Макар да не срещнаха амазонки, нимфи и циклопи, изкушения и изпитания не липсваха във всякакви географски ширини. След дългото, изпъстрено с какво ли не, плаване, най-накрая те акостира в акваторията на Ротердамското пристанище, там нейде, близо до ръкава на река Маас.

    А ние, малко обветрени от морския вятър, осолени от водите на Атлантика, Карибите и Бермудския триъгълник, поемаме нататък, в търсене на смисъла, на думата „изпитание“.

     Изпит. Утре ще ви изпитват, подгответе се, добре, за контролното. Всичко това го помним, ясно и с носталгия, от училище-мъчилище. Но, там в повечето случаи, в интерес на истината, ни предупреждаваха. А, дори и да се изложиш, малко изчервяване, конфуз, строги думи от бащата и хайде навън за игра. Все пак една двойка се поправя лесно на четворка по математика.

     Но, когато си „питан“ от старшината за нещо, това е друг въпрос? Когато старият войник те пита, това също е деликатна работа, какво ще отговориш? Стъпваме бавно, по тънък лед и се връщаме за малко в „н-ското“ поделение на град Петрич.

    „Питам те бе, новобранец, но не искам да ми отговаряш“. Ха, де!? Отговаря се само – с тъй вярно. Тъй вярно, разрешете да напусна? Но, не можеш да напуснеш, това си е чист оксиморон, ти си там зад оградата на родната казарма. Когато в първите дни, на твоето новобранство зададеш въпрос с „може ли“, това или онова. Той, старият войник, ехидно ти се усмихва и отговаря: – „А, може ли едно танго на плаца“? А, ти се чудиш, къде е музиката…? Казармени премеждия! (Изникват ни и образите, обаче и на м-р Питкин и брат му м-р Бийн и старият, добър Швейк. Да, какво ли няма там, в стъклената менажерия на родната казарма, не само болка, гонка и раздяла.)

     Както и да е, само две години бяха и уволнение дойде. Старото се уволнява. Той е изпитан, кален в нервно, психологичен план, готов за живот и лайф в ци-ви-ли-за-ци-я-та. Обличаш каквото искаш, кеф ти дънки „Зико“, кеф ти ситно кадифе. Караш количката на тати, форсираш леко по завоите на село, вдига се малко пушилка. (Какво като е стара лада? С малко спойлери и халоген ще стане като нова. Слагам стереоуредба и ето, това е то, приказка, мечта. И замирисва ти на юрговани. (Това е песен на Весна Змиянац) С изправена походка крачиш смело, ведро из квартала. Ергенски живот като на филм, но докога ли?

     После те „питат“, разпитват в работата, в къщата на любимата, що за човек си ти бе, аджеба? Ще можеш ли тъй като те гледаме, да ти доверим жена, работа, струг, фреза, комбайн, имот. Въобще ти казвам, понякога се чувствах кат идиот. Но, всичко това е част от изпита. „Не трябва само на чувства, да се кара, иска се и воля, търпение, твърдост – момче! Стегни се здраво и вземи си хляба в ръце“. Така ми казваше и чичо Пешо от квартала, стар другар на баща ми.

     Слава Богу всичко мина и замина, всички останаха доволни от положения от мен, нов, зрелостен изпит. А, живота продължи да си тече ли, тече.

     Мисля си, че най-много ме притеснява представката из в из-питанието. За какво ни говори тя? Питането, житейските въпросите, трудно решими, това е ясно. Ще трябва да даваме отговор, на „някой“. Но, из, като, че ли ни говори за контекста, ситуацията, от какво си заобиколен по време на трудностите, какъв е шишът на, който те въртят. Да, неприятна работа, всеки гледа да се измуши, от това, ако може разбира се.

     Така например в ума ми изкачат други думи започващи с из – изтерзан, изчерпан, измъчван, изнудван и … спираме до тук. Става неприятно, дори за четене, макар да има още думи от този кръг на ада. Казани по този начин, като че ли още сме, в проблема така да се каже. Но, ако използваме други думи с из като – изувам обущата си например, излизам от ЕС, измитам боклуците и си тръгвам. Тук, така да се каже, малко шеговито, виждаме изход, освобождаване, ново начало, изчистване на мисловното пространство и нахлуване на свежи идеи.

        Да, възможно е и този обрат да настъпи, ако издържим и не излетим от терминал 2. Този сценарий е предпочитан за съжаление от по-младите, но те с удивление научават там нови думи. Освен пишман английски и от зор немски, те научават и за изгнание, изгорях за Тебе (мил, роден край), запяват излел е Дельо хайдутин, заточеници на Яворов и въобще доста изстрадани са тези евро и паунди. „Правим го заради младите, разбираш ли?“ Да, бе приятел, мисля, че те разбирам – отговарям му аз и се качвам на метрото на станция Ватерло. Седнал на седалката се взирам в ситните надписи, от листовката за Лондонското метро. Чудя се накъде съм тръгнал и аз в тази шумотевица, в този Вавилон? Пъстър, забързан, предлагаш ни какво ли не, но изцеждащ сили и младост. West Ham, East Ham и ето, че съобщават спирка Баркинг, (едно от многото странни имена на Лондонското метро – лай на куче!?) трябва да слизам. Няма кучета, само разнообразие от хора, цветове и култури. Надписи и на български, „боза и баница“.

      Но, все пак има изход, (sorry England, but I`ll come back to my country) излитаме отново назад, изграждаме нов дом (с парите от гурбета), изяждаме, изпиваме събраното и накрая изкукваме самотни в изоставени къщи, на село.

       Е, стига де, дай малко свежест, светли тонове в сценария. Само мрачни, тягостни картини не сме в Дания, нито в Норвегия, без слънце. Така не може, вложи малко вяра, изпитана твърдост, надежда, малко оптимизъм. Израдвай се на това, което Господ ти е дал.

      Да, прав си брате, така е. Стой малко да си разкопчая жилетката, че леко се загрях от вълнение и мисли. И си спомням един подочут разговор между двама наши българи на летище Станстед, преди време.

   „Трябва да издържим. Само в Него ми е надеждата и упованието, само Той изгражда истински човек и характера му!“ – казва единият, пътуващ за Варна.

    „Чакай малко, за кой говориш бе, земляк?“ – му казва другият, – доколкото си спомням, родом от Мъглиж.

    „Виж к`во приятел, ако искаш вервай, ама аз откак взех да чета този Нов Завет, – и вади от джоба си един поизмачкан, син Н.З. – се промених. Не знам как стана, но преди две години бях друг. За това ти казвам, прочети и научи нещо повече за … Него и ти“.

     Да приятели към края на днешното пътуване, хубаво е да си вземем, някаква поука. Преди всеки да слезе на своята си спирка. Нека да сложим поуката на сигурно място, да я вместим някак си в багажа и да я ценим. Да я скътаме там, близо до сърцето.

     Истината за Този, който издържа едно, нечувано изпитание, донесло ни мир, радост, надежда.

     Той излива в нас своята любов, изкупва ни от греха, от властта на лукавия, извлича ни от тинята и унинието, изпъжда всеки страх и срам от старите ни дела и мисли. Изцелява душата ми, води ме през прави пътеки, при тихи води и зелени пасища.

      Стана ли малко поне, изчерпателна картината (хубава, пасторална) или още да се измъчваме по темата. Всяка дума може да служи и за добро и за лошо. За изграждане и за изкалване, за изцеляване и изпепеляване.

     Изпитанието, също може да ни издигне, но може и да ни довърши. То има в себе си и изкушение, дали да продължим напред (като Авраам например) или да се върнем. Дали сме готови да послушаме Божия глас и да се доверим, и изпълним заръката, заповедта, думите Му. Или не.

„Считайте го за голяма радост братя мои, когато падате в разни изпитни“

( послание на Св. Ап.Яков1:2)

      Това е наш избор. Как да считаме и гледаме на изпитанието? Изкушението да се върнем и откажем стои, но ние продължаваме в изпита напред, защото знаем, че не сме сами в него. Не сме сами, Той е до нас, в нас. Без Исус Христос, да си го кажем накрая, няма истинско спасение, истинска радост и надежда. Само Той пострада по този жесток начин, възкръсна и живее, с което ни дава надежда и на нас. „Аз победих, смъртта, не Ме разпъвайте отново с вашия живот на съмнение, непокорство, безпътица и грях. Покайте се и приемете тази блага вест“ – ни казва отново Той. Не, чакай дълго и вземи решение.

„Аз съм пътят и истината и живота“. Кой друг е казал такива думи? На Кой друг прилягат те? Кой друг изпълни, обещаното?

      Е, стига за днес, че ще се изморим, а път ни чака и утре, ако е рекъл Господ.

Красимир Владимиров

Цалапица 07.11.18г.


 

© Краси владимиров Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.