10.02.2009 г., 17:38 ч.

Изповед 

  Есета » Любовни
2017 0 5
8 мин за четене
 

 

                                                        И З П О В Е Д

                                                                                                                                           

                            Когато нашият общ приятел ми каза, че при един ваш разговор си попитала за мен, а той доста подробно ти е разказал колко съм нещастен, поради това, че съпругата ми е починала и съм сам, че съм болен от  лоша болест, че често не могат да ми осигурят скъпите лекарства, с които ме лекуват, а аз нямам възможност да си ги купувам - се вбесих! Не знам защо  си представих, че от този миг нататък, ти, минавайки край  кофите за боклук, ще се вглеждаш във всеки  беден, болен и нещастен човек, който рови в тях, за да разбереш, дали това не е Асен.   Нищо не му казах, но се амбицирах да те намеря и ти покажа, че съм нещастен, но не чак толкова, че съм болен, но не чак толкова, че съм беден, но не чак толкова. Беше ми  трудно да те намеря. Близо петдесет години не сме се виждали. За теб имах само най-общи сведения от разговорите при срещите ми с наши общи приятели за това, че си завършила висшето си образование и си станала геолог, че си се омъжила, че имаш дъщеря и син, че си станала кандидат на науките и доцент.  И толкова.

                        Сега седя пред белия лист и търся в паметта си основните черти на образа ти. Нямам снимка от теб, а са  минали толкова много години, откакто не сме се виждали! Търся и рими, с които да сплета изповедта си, та тя да зазвучи като чудесна, нежна песен. Но не! Изповед не се пише в рими. За рими се търсят подходящи думи, понякога случайни - но допринасящи за музиката на стиха. А търсенето на подходящи думи за изповедта ще я направи фалшива.                    

                       За изповед  се бърка дълбоко в сърцето и от там се изваждат най-съкровените спомени. Тогава започват  мъките и търсенето на истината.  А истината за нас беше проста. Ние бяхме млади - много млади, почти деца. Ти на 15-16 години, а аз на 17-18. Ученици. Активисти на СНМ, ЕМОС и на организацията за Спорт и техника. Участвахме в различни курсове,събрания и  съвещания. Още първия път, когато те видях, те отделих от другите момичета. Хареса ми. Хареса ми тъмната ти коса, вплетена в две дебели плитки, нежния ти профил, темперамента ти. Очилата, които носеше, ти придаваха особен чар.                                                  

                        Аз не бях между атрактивните момчета, по-скоро бях свит и срамежлив. В събитията винаги присъствах в "масовите сцени", или "зад кадър". Затова не вярвам да си ме забелязала тогава. Започнах да търся контакти с теб. Не ми се удаваше. Докато случайността не извърши своето. Присъствахме на съвещание в III-та мъжка гимназия. Нашата група от Пети район - ученици от V-та мъжка и VI-та девическа гимназии си тръгна заедно - весело и  шумно. Постепенно групата се смаляваше, като всеки поемаше своя  път към дома. Неусетно останахме двама - ти, към кв."Хаджи Димитър" и аз, към кв."Левски." Нямаше как, разговорихме се, на най-общи теми. Тогава за първи път  чух  мекия ти приятен глас, отправен лично към мен. Тогава за първи път забелязах умните ти и весели очи, гледащи пряко в мен. Бях много щастлив. Разбрах, че от този ден, за теб вече не съм  човек от масовите сцени, а Асен от Пета мъжка.

                        В края на месец май 1948 година, започна подготовката на бригадата за "Драгоманското блато", където заедно щяхме да бъдем бригадири. Разчитах, че там ще намеря пътя към теб и ще успея да разкрия чувствата си. Но не би! Когато секретарят на Райкома  даваше  указания за тръгването на бригадата на другия ден, най-неочаквано  завърши с думите: "А  Асен няма да дойде с вас, него го изпращаме на друга бригада." За всички тези думи останаха неясни, само аз разбрах, дошло е съобщение, че съм приет за летец, за което бях кандидатсвал преди месец. За бъдещето ми това беше светла перспектива, осъществяване на детската ми мечта, затова се радвах от сърце. Но за любовта? Ако заминех за Долна Митрополия, разстоянието и времето щяха да заличат всички чувства, още повече при нас, където ти не знаеше, че много те харесвам и се стремя към теб.          

                        Но се случи чудо! Съобщиха ми, че съм приет  в Школата за летци на гражданската авиация и трябва да се явя в летище "Враждебна" - край София. Първата ми мисъл беше за това, че веднага след завръщането ви от бригадата трябва да намеря връзка с теб и да те спечеля. В школата ни имаше  двама младежи от кв."Хаджи Димитър", с които споделих, че имам познато момиче от техния квартал, което се казва Невенка и носи очила, но не мога да установя връзка, тъй като не и знам адреса. Благой реагира спонтанно - Знам я! На бай Васо дъщерята! Така аз знаех вече точния ти адрес. Реших да ти  напиша писмо. И го  написах! Не ти свалях звезди, а делово ти предложих, ако желаеш да се срещнем, да поговорим, да установим една дружба, която ако си допаднем, да се задълбочи. Мисля, че получаването на писмото и неговото съдържание те е шокирало и дълго си обмисляла как да постъпиш. И аз дълго си мислих  как ще постъпиш. Според мен се очертаваха три варианта:  Първо - да оставиш писмото ми без последствие и да не ми отговориш. Този вариант веднага отхвърлих, като взех предвид твоята интелегетност и култура, а и той беше нежелан от мен. Второ - да ми отговориш кратко и ясно, че имаш достатъчно приятели и приятелки и не смяташ да търсиш нови. Този вариант ми се виждаше най-вероятен и много ме смущаваше. Трето - да получа писмо с положителен отговор.

Но ти, моето момиче, избра четвърти вариант. Сама дойде в летището - при мен. На другия ден имах изпит, но като чух влезлия в помещението дежурен по рота да произнася моето име и да казва, че на портала ме търси някакво момиче, захвърлих всичко и моментално побегнах навън. Като те видях отдалече, в мен възникнаха чувства, които трудно мога да опиша. Те бяха предизвикани от твоя жест - да дойдеш и лично да ми кажеш решението си, независимо какво е то. Почувствах се пораснал, възмъжал, уважен. През цялото ми тяло минаваше някаква топла вълна. За първи път щях да говоря с момиче за чувствата си. Трябваше да те накарам да ме възприемеш като по-голям, като човек, на който можеш да разчиташ. И ето, че се срещнахме, излезохме извън портала и след малко седнахме на зелената трева край пътя. Разговаряхме дълго. Накрая и двамата се съгласихме с извода: - Какво пък, нека да опитаме, може да се получи една красива и дълготрайна дружба.     

Стнахме и се сбогувахме, аз те прегърнах през раменете и те целунах по бузата - като сестричка. Повярвай ми! За първи път се докосвах до момиче и това беше първата ми целувка. Миг, в който имах чувството, че държа в ръцете си нещо нетленно, нещо ефирно, нещо кристално, което ако го притисна по-силно - ще отлети, ще се  счупи и ще изчезне, за което много бих съжалявал. От този ден аз станах  друг човек. Стараех се и с нетърпение очаквах да ме пуснат в градски отпуск в неделята, за да се срещнем. Искрено се радвах като те виждах отдалече да идваш на уречената среща. Възхищавах се на походката ти. Ти беше чудесна! С какво  удоволствие се разхождахме по "Царя" и в парка.  А помниш ли първото ни отиване на кино? И сега си спомням заглавието на филма -"Химия и любов". Беше в кино "Република" - сегашния военен театър. Изгасиха лампите, аз не смеех да мръдна, а така ми се искаше да те докосна, да погаля косите ти, да съм по-близко до тебе. Прости ми, но не посмях. В края  на деня се изпращахме дълго, с тихи разговори и планове за следващата неделя. Радвахме се.  Мисля, че тогава ни беше хубаво.                                  

                    Но в края на 1949 година за мен настъпиха много  неприятни дни. Разформираха Школата ни, а нас ни изпращаха в Долна Митрополия, за да завършим образованието си като военни летци. Бях смутен. С мъка ти съобщих, че напускам София. От Долна Митрополия трудно поддържахме връзка. За новата 1950 година ни пуснаха за няколко дни в домашен отпуск. Потърсих те веднага. За изминалите 1-2 месеца не бяхме изстинали един към друг. Ти ме покани на танцова  забава в сградата на вашата гимназия. Приех. На другия ден се срещнахме и тръгнахме за забавата. Ти беше чудесна. Тъмно синята кадифена рокля те правеше още по-красива.

                        Следващата ни среща беше през м. Май. Аз бях завършил Военно-въздушното училище. Имах десетина дни домашен отпуск и назначение  за служба в провинцията. На теб ти предстоеше да учиш в 11 клас, а след това да следваш. На мен какво ми предстоеше - не ми беше ясно. Разхождахме се в парка, седяхме на зелената трева и дълго разговаряхме за бъдещето ни. Може би, затова и решихме да се разделим като добри приятели, да запазим хубавите спомени, а когато се  срещаме, да не се разминаваме като непознати. Пожелах ти да си намериш свестен другар в живота и успех във всяко начинание. Ти също ми пожела да си намеря хубаво и добро момиче. Лично аз преживях доста тежко тази раздяла. Ти как си я преживяла - ще ми разкажеш сега.

                      Видях те след година. Сърцето ми трепна. Ти беше току-що приета за студентка и беше станала още по-хубава. Поговорихме като добри приятели, както си бяхме обещали и се разделихме. От тогава  измина близо половин век. Всеки от нас вървя по своя път, но пътищата ни никога не се срещнаха. Моля те обаче да ми повярваш, че всякога, когато съм се сещал за теб, е било само с добро!

Това е моята изповед. Сега идвам при теб съвсем доброжелателно - като стар приятел. А за спомен от днешната ни среща ти поднасям моето стихотворение:

                                                       ЗАВРЪЩАНЕ.

                                            АСЕН                 11 декември 1998 година

© Асен Стефанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??