Сняг през април - странно... Такава метаморфоза се случва с това време - ту е топло, ту - студено - непостоянно време, непостоянно... А като се замисля, аз и снегът през април имаме много общо. Не, не казвам, че съм толкова студена, колкото е той или че смразявам всичко и повечето не искат да ме доближат, защото няма капка топлота в мен... Не казвам това! Общото е, че и моите мисли, също както снега, се реят ли, реят из главата ми и също като него нямат намерение да спрат. А толкова да искам да спре всичко - и снегът, и мислите ми. Толкова по-лесно щеше да е  - навън щеше да е прекрасно слънчево, априлско време, а аз нямаше да се чудя дали си струва да се пилея за човек, който не ме уважава. Всъщност отговорът се върти от известно време в главата ми - не, не си струва, но явно аз съм толкова голям мазохист, че не искам да си го призная. Или по-доброто обяснение е, че обичам. Обичам и то прекалено много! Обичам дори повече, отколкото обичам себе си! Ненормално, нали?! Направих грешка да позволя един човек да влезе толкова под кожата и толкова навътре в сърцето ми, че да стигна до момента, в който той се превръща по-важен от мен! И всичко щеше да е добре, ако бях наполовина толкова важна за него. Замислям се струва ли си да се ограничавам и да живея само за него... Та аз съм на 20 години - животът е пред мен. Има толкова неща, които ми предстоят... И ето, пак изниква той... Предстоят ми, но искам да ги изживея с него...

В интерес на истината, не знам с какво ме впечатли... Може би с това, че е лошо момче, че не робува на определени правила, или че исках да натиря носа на всички, които искаха да имат нещо с него... Да им покажа, че мога да го имам, само ако направя малко усилие. Но после всичко се обърна срещу мен... Аз отново се влюбих, а той си остана лошото момче с лошите навици (които сега още повече правят впечатление), с лошите приятели, лошите хобита... А в началото ми харесваше! Сега, когато прекарах толкова време с него, разбрах колко всъщност ми пречат! Може би искам да го моделирам по мой си начин (нали съм си раче), но знам, че не е правилно! Може би искам да се държи така, както аз намирам за добре, да ме обича толкова, колкото аз искам! Но не мога, нямам правото! И точно заради това го обичам толкова!Заради това, че не ми позволява! Заради бурния му на моменти характер и мъжкото, което се излъчва от него! В един момент може да е най-милият и нежен мъж в света, а в следващия да ти покаже страна от себе си, която никога не си виждал. И това обичам, заради това точно него искам! Знам, че има още много мъже, които може би са правилните за мен... но те не са Той и никога няма да бъдат! Те нямат оня чар, който излъчва, когато се усмихне, нямат леко прокрадващата се трапчинка, която обичам толкова много! Нямат силните ръце, в които се отпускам вечер и заспивам закриляна! Нямат неговите дразнещи навици, които ме ядосват, но и които все повече започвам да обичам... Нямат този аромат на страст и секс... Защото това го има само моето момче! 

Има моменти, в които искам да се махна, искам да си тръгна и да си намеря някой, който ще ме обича по-силно. Някой, който ще прояви някакво желание и ще поиска да бъда щастлива, но не с друг, а точно с него. Но ми е толкова трудно да си тръгна, постоянно се връщам, нещо ме дърпа и не знам точно какво... Единственото, което ми остава, е да проверя дали времето ще ми поднесе нови моменти с моето момче или ще ми докара една нова любов...