Не мога да разбера защо ми викат, след като аз нямам вина. Хубаво, когато съм виновна - знам, дори докато се съпротивлявам знам, че нищо не постигам. Но да ми викат без причина, тогава вече не мога да го възприема, да ме обиждат с уличния жaргон, това за мен вече е истинско накърняване на душата ми. Аз търпя, търпя и избухвам. Започвам да се защитавам, да обясня как стоят нещата, но никой не иска да ме слуша. И в този момент разбирам, че целият свят е срещу мен. Късно е и не мога да се обадя на близка приятелка, за да ме изслуша. И... И... затварям се в стаята си и продължавам да чувам обидите, които се предават с ехо и на мен не ми остава нищо друго, освен да плача и да се опитам да намеря изход в случая. Ето сега пиша тези редове, освен да си излея мъката, но и да се опитам да се изповядам пред мама. Вместо да се подкрепяме, ние се караме. "Мила мамо, ако искаш да ми направиш забележка за държанието ми, аз ще я приема, "човек се учи от грешките си", но не е нужно да ми викаш. Вярно е ...