Предполагам, че в живота си поне веднъж сте срещали някой, когото бихте искали веднъж завинаги да забравите. Омръзнало ви е от неговите странни разбирания за света, от позите му, които преди ви бяха забавни, но сега единствено ви карат да се убеждавате в силата на търпението си. Усещате студенина в отношенията ви и откровено се обърквате, когато този човек започне да ви уверява в силните си чувства към вас, а същевременно е изградил висока невидима стена от несигурност. Зная, че сте срещали такива хора! Хора, които носят тежкото проклятие да нараняват тези, които обичат!

Само за няколко секунди могат да вгорчат истински живота на някой. Когато допуснат грешка не се притесняват да я признаят и да се извинят. Дали "извинявай" обаче има силата да заличава лошите спомени и неприятните чувства? И как би могъл да простиш, ако не можеш да забравиш?

Понякога наказваме тези, които обичаме без да имат вина, макар постоянно да ги обвиняваме! За това, че не могат да отговорят на очакванията ни, за навика им не винаги да ни връщат sms-и, за лъжите, които предполагаме, че ни говорят, но никога не можем да докажем, дори за тридневната брада, с която ни казват “здравей” на улицата, а знаят, че мразим да ги виждаме така...

Знам, че хората не са идеални! Нито те, нито ние сме перфектни... най-малко пък един за друг. Вероятно това е и причината да се нараняваме - понякога съзнателно, понякога не. Но докога ли "извинявай" ще помага?

Да се извиниш всъщност е най-лесното нещо на света! Това, на което е хубаво да се научи всеки от нас е да не нараняваме хората до себе си, за да не се налага след това да повтаряме безброй пъти "съжалявам"!