Питали ли сте се някога, какво бихте отвърнали, ако някой ви зададе въпроса, "кой е този момент в детството ти, в който разбра, че всъщност... детството ти е приключило?"
Всеки човек има такъв момент, който се превръща в един незалечим спомен - в много от случаите, предопределящ изборите ни в живота. Странно е, нали? Сигурно вече се чудите, какво по дяволите искам да кажа с това...
Де да знаех... За мен това са просто думи, нахвърляни на лист хартия... или не? Може би се питате, защо задавам този въпрос?
Може би защото, когато човек остарее, започва все по-често и по-често да си спомня детството... с радост... с тъга... сякаш е било вчера.
Аз... моята е изпята. Аз извървях своя път, сега ми остават само спомените, но от скоро... постоянно се връщам към един и същи момент от живота си.
Бях на 6 или на 7 години... един ден, докато си подреждах играчките и се бях унесъл в мислите си... изведнъж се замислих за това, какъв ще бъде животът ми... какво ще се случи с мен... какъв човек ще бъда... Размишлявайки върху това, аз не усетих как станах и започнах да крача из стаята, погълнат изцяло от въпроси.
Тогава... в един миг се спрях и си пожелах на глас, да изживея един необикновен живот... да бъда главния герой. Глупаво е, знам, но бях дете с големи мечти. Вярвах,че съм "избрания".
Чак сега стигнах до извода,че всъщност тогава моето детство приключи... вече не виждах света през очите на дете, за което винаги има "утре" и за което най-важното е да играе с приятелите си и да се наслаждава на свободата, която осъзнава, че е притежавало, чак след като я изгуби. Сега... житейският ми път наближава своя край и аз, като всеки човек, се питам "Е... бях ли аз главния герой... заслужавам ли да бъда главния герой... направих ли нещо... ще бъда ли запомнен... стигнах ли до Бога или целият ми живот бе просто заблуда?" Тъжното е, че няма да получа отговор и колкото повече разсъждавам...
въпроси, а не отговори изникват в мен. Обиколих света... научих толкова много неща... срещнах толкова много хора... толкова много различни точки... толкова много преплетени съдби. Като малък смятах, че чрез пътуване и опознаване на света около мен, ще придобия мъдрост. Ще намеря мястото си под слънцето. Наистина вярвах в това. Но сега... сега се колебая. Каква полза от знанието, след като просто ще изчезна... и то ще изчезне заедно с мен...
безследно... Вярвах, че мъдрият човек не се бои от края, защото за мъдрия човек няма край на пътя... има само ново начало... нов път. Но сега... сега ме е страх. Страх ме е не от смъртта... тя е неизбежна, страх ме е от това, че всъщност аз не съм мъдър, че съм живял в заблуда за себе си и за света... страх ме е, че за мен наистина това е "краят на пътя" и просто ще изчезна... ще се върна там, откъдето съм дошъл и ще бъда заличен. Едва ли разбирате какво имам предвид... да бъда честен... аз също не знам. В едно съм сигурен... че усещам тази непълноценност... тази горчивина, че е можело да сторя повече неща, отколкото всъщност сторих. Бях напълно убеден, че моята съдба е обвързана със самотата, че самотата и аз вървим ръка за ръка. Няма как да бъдеш човек на знанието и да бъдеш обвързан със семейство... близки... приятели... въобще с каквито и да е връзки... Начинът на живот просто не е съвместим с това,но сега... сякаш съжалявам. Може би е заради вроденото във всеки човек желание да бъде наследен и делото му - продължено, тъй като това е успокоение, че той не изчезва напълно, а продължава да живее чрез наследника си... Сигурно и аз не съм изключение. И въпреки казаното дотук, аз се надявам, че не съм живял напразно.... Детството... Да можех да се върна отново... да сграбча хлапето, което бях и да му кажа: "Не се опитвай да бъдеш нищо друго, освен човек!"