Живот на мечти и блянове

Защо рядко намирам мястото си в света? Защо винаги попадам на лъжа и хиляди фалшове?... Защо, когато си мисля, че наистина обичам, се оказва грешка? Защо, когато погледна през прозореца вечер, не виждам дори осветлението на уличната лампа... Защо нощем, когато заспивам, сълзите застиват бавно на очите ми... Всеки ден се чудя дали мястото ми е тук, дали не греша с това, че живея... Дали в този миг не трябва да започна отначало. Дали трябва да загърбя миналалото и да отворя нова страница? Понякога мислите за отминалите дни ме карат да се чуствам щастлива, а понякога нещастна... Има истина във всяка една лъжа... И лъжа във всяка една истина! Чустваш се така, както ти идва отвътре... Макар и нощите да са твърде кратки, за да осмилиш живота, нямаш избор... Замислено вече час пиша 5 реда... Понякога се оказва доста трудно да изкажа чуствата си или просто не ми достига времето, за да опиша точно начина, по който се чуствам... Зле или добре... Няма никакво значение, защото в крайна сметка, на кой ще му пука?Всеки ден е едно и също... Събуждам се - първата мисъл за момчето, което обичам... Преследва ме не само в сънищата ми, а мислите ми са изпълнени с него... Как копнея да зърна лицето му дори за миг... Но тогава ще искам да го прегърна... А тогава да го целува... А след това няма да го пусна НИКОГА... Възможно ли е човек да обича толкова много, че да боли?... Да, боли тогава, когато знаеш, че няма как да си до него... Да, боли всяка вечер, когато сълзите са едниственето спасение... Да, боли, че не усещащ  дори физическата болка вече... Винаги съм се чудила възможно ли е една любов, основана само на думи, да продължи достатъчно дълго... Но всеки разбира по различен начин думите „достатъчно дълго...”... Последния път, когато помислих, че ще си умра сама, беше скоро... Но нека някой ми даде основателна причина, че това няма да се случи... Не мога себе си да убедя дори, че той ще ме обича до край... А как ми се иска, поне едно нещо в този живот да бъде сигурно... Днес, когато за последен път слушах онази песен, се замислих, дали не бих могла да избягам от проблемите и да съм щастлива за секунда от живота си??? Замислих се за последното момче, с което бях... Дали съжалявам ли?Не... Трудно е да се определи като съжаление, по-точно - разочарование... Голям фалш, много болка, сълзи, кръв... Сега това е миналото... Мога да кажа, че сега разбрах какво е любовта и това ще е последната ми любов... Заклевам се пред себе си... В името на живота си... Някои ме питат дали не избързвам и какво ще правя, ако греша? Защо да избързвам... Не ти ли се е случвало да кажеш: „ОБИЧАМ ТЕ...” Но наистина, не по онзи начин, лъжливия начин... Когато го знаеш, когато си сигурен, когато го искаш силно... то рано или късно се сбъдва... Не е ли достатъчно понякога да вярваш и силно да се надяваш? Да се основаваш на това, което чустваш... На мечтите, на бляновете, а понякога дори на болката, защотото тя е едниствения признак на живот...