„ЖИВОТЪТ КАТО ВРЕМЕ И ПРОСТРАНСТВО …”
“Когато нашият есеист сяда и пише, първата му мисъл е: това, което пиша, есе ли е, или не? ” – Атанас Далчев
В този опит за осмисляне на темата за живота като време и пространство в контекста на Трансперсоналната психология, авторът на настоящото, наречено условно „изложение“ има за цел, не толкова научно да подходи и изчерпи съдържанието и смисъла на поставената тема, а съвсем бегло да отрази отношението си към нея, проявявайки дръзновение да формулира и аргументира своя теза, въз основа на нищите си личен опит и познание.
„Когато в света навлезе личност, единствена и неповторима личност, световният процес се прекъсва и е принуден да измени своя ход“ – Николай Бердяев
Какво е Животът? Понятието Живот е многозначно, променящо се, многообемно и многовариантно. Животът е всичко – процес на дух и материя в движение в безкрайността от Алфата до Омегата. Животът е Началото и Краят. Защото Животът тръгва от точката и се събира в точката. Животът е Битието, а Битието е първото, прапървото – то е началото. Но като начало Битието не е начало във времето и начало на времето. Начало тук не е нито психологично, нито ценностно понятие. То е начало като пълна неопределеност или като абсолютно начало. Като начало Битието е същевременно начало и край, и тъкмо поради това то е безкрайно. То е безначалното неопределимо и безкрайното, без оглед към времето и пространството, то изпълва всичко. Времето е онази величина, чрез която човека прави определимо неопределимото, откъсва част от Битието, за да го опознае, да му придаде форма и значение. За да овладее познание за себе си като битие и като част от Битието, да намери пространствената формула за своето място в Мирозданието.
Трудно е обаче да се даде единно и непротиворечиво определение на понятието време. Различните научни области влагат свое значение в това понятие. Във физиката времето е основно понятие и четвърто измерение в пространствено-времевия континуум. Според теорията на относителността има три пространствени и едно времево измерения. С него се измерва продължителността и последователността на състоянията и събитията. Най-древната наука философията също не е постиганала единомислие сред своите представители. Една част от философите осмислят времето като част от фундаменталната структура на Вселената, като измерение, в което събитията се случват последователно. Другата философска гледна точка е противоположна на тази. Според нея времето не се отнася до никакво реално съществуващо измерение, през което могат да „пътуват“ предмети и събития, а е интелектуална концепция, която позволява на хората да проследяват, сравняват и подреждат събитията. Това второ виждане заявява, че пространството и времето не съществуват сами по себе си, а са следствие от това как хората представят нещата, защото човек може да познае даден обект единствено по начина, по който го възприема. Струва ми се, че в онзи по-горе ред на мисли за Битието като нещо неопределимо, безкрайно, едновременно начало и край на всичко, следва да възприемем времето и пространството именно като елементи на систематична умствена рамка, която е изградена на базата на нашия опит. Така както Кант, да разгледаме времето като фундаментална част от абстрактна структура, заедно с пространство и число, с помощта на които можем да установим последователността на събитията, тяхното времетраене и сравним движението на различните обекти. Възприемането на времето като фундаментална структура на Вселената, би лишило същото от смисъл и предназначение без своя наблюдател – субект – Човекът.
В онтогенетичен план животът на човешкия индивид е времето от физическото му раждане до физическата му смърт, т.е. пространственото му съществуване чрез материята или въплащението на нетленното, на духа в тленното. Човешкото битие е динамично отворено-екзистентно, превръщащо човека в пресечна точка – средоточие, в което се събират и съприкосновяват две реалии – трансцендентно и иманентно. Човекът принадлежи едновременно към два свята - към сетивния тварен, природен свят, като телесно, природно и тварно същество и към висшия, интелигибилен, трансцендентен свободен свят, чрез образа и подобието си на Бога.
Според Мартин Хайдегер човекът не е само това, което е, а и това, което би могъл да бъде, преминавайки от неавтентично към автентично битие: “докато човешкото-битие-тук-е, винаги има още нещо, което то може да бъде”. Но за да бъде това нещо, което то може да бъде, пред човека стои изборът – „Да Бъде или Да Не бъде“? Този е изборът, който отразява причинно-следствената връзка между човешкото битие и пространствено-времевия континуум, между уникалността на човешката личност и ходът на световния процес по думите на Бердяев. „Възможността на човешкия индивид да избира поражда дилемата на свободата – и изборът, и отказът от избора са еднакво драматични и обременяващи за него. И все пак човекът запазва човешкото в себе си, когато „избира да избира“ /Р.Стаматов, Б.Минчев/.
Човешката личност според Олпорт е отворена система, насочена към бъдещето и динамична организация вътре в себе си, т.е. човекът е една “отвореност” отвъд себе си през себе си, показваща неговата несъвпадимост с наличното му битие. Границите на човешката личност са изключително обширни. Те се простират надлъж и шир из пространството и отвъд пространството, в безкрайността. Те се разстилат назад и напред във времето и извън времето, във вечността. Личността е незавършима, тя е непрекъснато обогатяване, докосване до всеобщото, преодоляване на фрагментарността, постигане на цялостност, като свободно самотрансцендираща се и креативно самоконституираща се реалност. Личността е призвана да се „самоизгради“. Битието на личността е път, който трябва да бъде извървян. Поемайки своя жизнен път, личността се изправя пред тайнството на живота, открива своята „незавършимост“.
Човекът е един микро-космос, в който е вместен целият космос, цялата Вселена, а като образ и подобие Божие човекът се явава мега-микро-космос, защото в него е събрано и концентрирано Цялото Божие творение. Божият образ у човека е въплъщение на ум, свобода и дух. Той се съдържа в съзнателната и активна духовна същност на човека: човекът е духовна личност – свободно и отговорно същество, и в това е подобен на Бога. Затова човешката личност, като образ и подобие на Бога, не е просто част от Цялото, но носейки и съдържайки в себе си това световно цяло, го трансцендира в посока към трансцендентното – Бога. Затова, колкото онтологически по-уникална е тя, толкова космически по-всеобхватна – универсална – е тя, придавайки уникалност на самото цяло, като негов субект, т.е. личността се явява субект на единството на уникалност и универсалност, представяйки в уникален вид Всеобщото.
Човекът съдържа в себе си всичко. По един всеобхватен начин и поради своята природа той посредничи чрез себе си между всички крайни точки на всички различни нива на подразделенията и притежава пълната способност за обединяване на тези деления, защото в своите собствени различни аспекти самият човек е свързан с всички крайни точки и посредничи между всички тях. Следователно на него му е възложена задачата да прояви в себе си великата тайна на Божия Промисъл – да покаже как разделените противоположности в сътворените неща могат да бъдат примирени в една хармония, близкото с далечното, нисшето с висшето, за да може в последствие чрез постепенно издигане всички да бъдат обединени с Бога. Поради тази причина човекът е бил сътворен последен, като естествена обединяваща връзка, която посредничи между крайностите, поради връзката си с тях чрез различните аспекти на своята природа, съчетавайки ги в себе си и по този начин свързвайки всички тях с Бога, тяхната причина.
В трансперсонален смисъл бъденето на личността предполага свръхлично съществуване, разгръщане на духовния заряд на човешкия индивид, реализация на Божествения замисъл за него, изразяващи се в творчество и себеутвърждаване. Реализацията на личността винаги изисква надхвърляне ограниченията на его-то, свободно подчинение на свръхличното, творчество на свръхличностни ценности. Личността е в постоянно развитие и усъвършенстване. Човекът през времето на своя живот, измерен с поредица от събития, не се преживява като формирана и завършена личност, а се стреми към идеала да бъде личност. Към този идеал човекът възхожда, като се стреми към съвършенство, към една крайна творческа цел - да постига пълнотата на Божия образ и подобие, да се обогатява и усъвършенства непрестанно. Трансцендирането на личността като единство на уникалност и универсалност, което препраща отвъд всяка граница, открива на съзнанието битие като непрекъснато преодоляващо се битие, открито за всяко предизвикателство, опълчващо се срещу всяка застиналост. В този смисъл времето и пространството са понятия, имащи числов израз, с които човекът си служи, за да съизмерва с тях значимостта на събитията от житието си.
Животът като време и пространство принадлежи на човека и се състои в това да изгражда Битието на личността си, да бъде още нещо, което то може да бъде. Да съзидава.., да твори съ-Бития, чрез които да постига познание за себе си, за Бога. Човекът изучава Битието на Цялото и собственото си Битие, използвайки абстракциите време-пространство, които са присъщи на ограничеността и тленността на материалната обвивка на духа. Извън тях време и пространство са Едно. И те са в безкрайността от Алфата до Омегата. Бъденето на човешката личност в образ и подобие Божие е фундамента в разбирането на пространствено-времевия континуум, в овладяването на причинно-следствената закономерност и в разкриване тайната на Мирозданието.
© Доротея Всички права запазени
Поздравления, Доротея!