„Обичате ли живота? Тогава не прахосвайте времето,
защото то е онова, от което е направен животът.“
Бенджамин Франклин
В настоящото научно есе, представляващо своеобразен експеримент за съдържателно разглеждане на специфичната тема за живота като време и пространство в контекстуалните условия на трансперсоналната психология, се откроява целта ми за дефиниране и синтезирано обхващане на най-централните и ключови компоненти на следния значителен въпрос. Намерението ми не се състои в това да осъществя цялостно разискване на специфичните особености на поставената тема, а да разкрия и да споделя разсъжденията си по отношение на нея, както и да формулирам и манифестирам своя теза, уповавайки се на личния си опит, впечатления и научно познание като инструменти за постигането на тази предварително набелязана цел.
„Verba volant, scripta manent.“
„Казаните думи отлитат, написаните остават.“
(латинска сентенция)
Аз се казвам Димитър Драганов Драганов и с откровено поставена на сърцето ръка бих могъл да се определя като един млад мъж в разцвета на силите си, който е изключително благодарен в отдалечената сърцевина на своята скромна поетична душа на факта, че притежава безценната възможност да съществува тук и сега, да се любува на неизброимите чудеса на неописуемия със слова всемир и винаги да намира причини за реализиране на позитивно, конструктивно взаимодействие с докосващата се до него вълнуваща многолика реалност. Мисля, а и също така изпитвам удовлетворение от това, че съм (не)обикновен, добър и обективен човек, който не се страхува и срамува да плаче с разтворени като цвят на листо сетива за светлината и тъмнината, когато душата му видимо сигнализира, че му се плаче; да търси посока и да преоткрива „силата на стремежа, която превръща мъглата вътре в нас в слънце“[1] ведно с благия земен смисъл да продължава да върви напред и да раздава искрици добро на останалите, с които се среща по безпределния път. В допълнение към горепосоченото съм на мнение, че не бива да пропусна да споделя, че изначално обичам и се възхищавам с невинен детски пламък в очите на света, който ме заобикаля, допълва, наставлява и изгражда.
Позволявайки си да го разгледам и интерпретирам от и през колкото се може повече ъгли и измерения, неминуемо достигам до заключението, че той е невероятно, приятно единство, необятна безкрайност, посвоему е красив, и почти съм убеден, че е невъзможно, когато все някога се докоснете до възхитителния му облик, да не се формира у вас изключително положителното впечатление, че очите му са морскосини, а обноските и поведението, които демонстрира с пиетет, са изискани и изглеждат безупречно. Въпреки че в редки моменти е груб и се държи предизвикателно с мен, ще призная в прав текст, че в никакъв случай не му се сърдя, а дори старателно полагам нужните усилия, за да го изслушам и да разбера причината, довела до образуването на гледната му точка. Знам – или поне вътре в себе си имплицитно предполагам, че действително изпитва потребност да се поставя на негово място, макар че досега никога не се е осмелявал да ми го заяви директно в очите.
Навярно се страхува, но въпреки това с течение на времето и благодарение на последователно изградената ни устойчива връзка несъзнавано научих същинското изкуство да улавям, усещам и прецизно да разчитам знаците на присъщата само нему тишина, както и да му прощавам за допуснатите грешки. Тя, прошката, за която пиша с пулсиращи топли фибри на съществото си, ме вдъхновява като някаква рядко срещана гледка в пустиня и нежно извисява творческото начало у мен над моментно обгърналата ме стоманена верига от житейски дилеми, изкусно го извежда на преден план, грижовно ме обогатява, но и същевременно рационално ме утешава и смирява, като именно в амбивалентната динамика на визирания сублимен момент светлината на мирната, ефирна любов към Всичко ослепително ме озарява и ме поставя на колене – смален до степен фина прахова частица – пред импозантната фигура на Живота: време и пространство, тяло и дух, начало и край, любов и омраза, „една чудна и толкова хубава бъркотия“[2]... Удивителен антагонизъм!
Коства ми чувствително дълъг период от време на пролети водопади от сълзи и нескончаемо разразяване и потушаване на бурни вътрешни противоречия, преди да съумея фактически да установя безпристрастна равносметка пред самия себе си, че когато бях малък – а това не бе много отдавна, но също така не бе и много скоро – необикновено често дочувах референтните възрастни, гравитиращи около активно растящата ми и интензивно развиваща се детска персона, да говорят с патетично приповдигнати, но и някак осезаемо изморени, равни и отегчени тонове на гласовете за витиеватата същина и особена, като че ли аксиоматично трудно разбираема природа на „това“, което днес значително обичаме възторжено да наричаме и красноречиво да заключваме в многопластовото и многоравнищно понятие „живот“. В плоскостта на паметовите ми резерви и до ден днешен стои картината как, подобно на малко, уплашено котенце, чиято лапичка е затисната под някой огромен, тежък камък, през този етап от жизнения си цикъл многократно възпроизвеждах безрезултатни опити да разбера, остойностя и внедря в усъвършенстващата се организация на психичния си апарат съществената осведоменост за това какво представляват, какво позволяват, какво забраняват и докъде се простират материалните и нематериални характеристики на коментираното с апломб от значимите за мен авторитетни близки деликатно естество на структуроопределящата и жизненоважна единица „живот“. В настоящето ме преизпълва мисълта, която достъпно ме снабдява с логическа тълкувателна рамка за спецификите на каузалните връзки от миналото ми, че ингредиентите[3] на апостериорното[4] ми познание за вече уточнените, проверени и доказани във времето функции, своеобразни предназначения и разнообразни изменения на безконечно трансформиращия се сигуативен[5] универсум тепърва навлизаха в ключовото си предстартово раздвижване, за да се разклонят, затвърдят и умножат последователно по цялото протежение на времето и пространството, миговете и поредицата от личностово моделирали ме интеракции с „другите“ от социокултурната ми среда.
За да проявя възможно най-сполучлив опит и също така да изразя явен признак за проникване в съдържателния център и теоретико-практичната проблематика на отвореното, системно и периодично надстройващо се, привличащо се и в същото време отблъскващо се понятие и интегративна цялост „живот“, намирам за напълно редно и закономерно предварително да приложа обмисленото и анализирано на ментално ниво уточнение, че до абсолютно точна дефиниция – която да може да бъде охарактеризирана като коректна, конкретна и освободена от участието на индивидуално присъщо лично мнение, неизбежно водещо след себе си частици флагрантна ригидна аномия[6] и парадоксално дребнотемие – е почти (или напълно) невъзможно да се достигне, така както е (или поне изглежда) почти невъзможно в момента, в който четящият преминава с окото си през тези написани редове, в медицинските среди спонтанно да се появи и незабавно да се утвърди и разпространи по целия свят поредица от безотказно действащи лекарства срещу доказано нелечими заболявания. Но дали и двата абстрактно обособени случая, използвани за нагледен материал, придаващ макар и само писмено фигуриране на научното гледище за живота като категориален конструкт и като хоризонтална линия, в единия край на която е разположено „Всичко“, а в другия – „Нищо“, като помежду им комфортно се позиционира и перманентно модифицира неподлежащата на трактовка поради куп фактори неопределеност, не ни презентират показно и ясно многополюсния замисъл, че всеобхватното разбиране на живота е тъждествено равно на наличието на съвършена психична и соматична отделеност от Него, която да подпише без предубеждение разрешението, аналогично на родителски, учителски или друг авторитет, позволяващо обгръщането на всичко екзистиращо с око и сетиво, както и последващо го разгръщане на обяснителен потенциал, което да го фиксира, анализира, постулира и разположи в центъра на вниманието на определена съвкупност от одухотворени същества? Точно тук възниква въпросът дали те ще внедрят в системата на личностовите си възгледи и сложно устроена мрежа от възприятни модели съответната гледна точка и безропотно ще я задвижат имплозивно[7] като неоспоримо вярна, без да пожелаят да ѝ се противопоставят, позовавайки се на личния си опит и перцептивен модел за преработка на какъвто и да е вид постъпваща информация от околната външна среда?
Според мен отговорите на тези нелеки, изискващи включването в употреба на отговорно човешко и изследователско отношение въпроси могат да бъдат прекалено много, както и да претърпяват метаморфоза до безкрайност. Близко до ума е, че чрез своята многовариативност, многокомбинативност и прогнозируемо богата резултативност те биха ни накарали да се почувстваме объркани, потапяйки ни в комплицирано аргументативно поле, а търсенето им – по-скоро безплодното дезориентирано блуждаене на обзетото от ужас коте със затиснатата под масивния камък лапичка; не целенасочена и мотивирано канализирана интенция, а хаотична инфантилизирана претенция – ще продължи напрегнато да осцилира[8] в заключените с железни катинари стаи на едно интензифицирано въображение, без недвусмислено да се потвърди до известен период от време форма на консенсусно решение, изчистващо пътеките на пътя, по който страните ще се опитат да поемат.
Американският писател, драматург и есеист Джон Стайнбек пише: „Животът не е поредица от и... и... и... Животът е поредица от или... или... или...“, а от друга страна, бразилският писател Жоржи Амаду проникновено и съвършено заключава Есенция и Движение в разсъждение, което изключително ми резонира: „В училището на живота няма почивни дни...“ Може би ще бъдем прави, а е и напълно възможно да се окажем някъде по средата на трънливия път в търсенията си, ако кажем, че днес вечно забързаните занякъде хора, склонни понякога да забравят кои са, накъде отиват и с кого, са най-редовно присъстващите имена и номера, записани в Неговите дневници и залисани с изконните му кръговрати и обрати.
А всъщност може и да уцелим в десетката, без да усетим, че сме го сторили...
Навлизайки откъслечно в систематизираните територии на различните науки, преднамерено решавам да акцентирам върху проверената и доказана формулировка, че според биологията – фундаменталната природна наука, изучаваща живота и живите организми, тяхното устройство и начин на функциониране, както и други специфични особености – животът представлява „свойство, отличаващо обектите, извършващи биологични процеси, от тези, които не изпълняват такива – поради прекратяване на тези процеси (смърт) или защото никога не са ги извършвали (тук се конкретизира неживата природа)“. От друга страна, релевантно е ориентировъчно да се изрази концептуалното становище, че във философията не се шири общоприета и общовалидна дефиниция на живота, тъй като той означава по-скоро не определена, подлежаща на обяснение и строго нормирана материя, а олицетворява постоянно протичащ в пространствените измерения процес, сигнификантна[9] материално-енергийна субстанция във вида „lux in tenebris“[10], разтегляща се и издигаща се хоризонтално и вертикално, което предопределя дефинитивното му асимилиране и обрисуване като забележимо усложнено за желаещите да го сторят персони.
С определени лични подбуди си позволявам да приема, че поради подчертаната липса на квалитетно универсално обяснение за живота (за което вече изяснихме поради какви обстоятелства не може да бъде достигнато), което да е достатъчно лесно достъпно за всеки, като научно-валиден конструкт, като разпознаваем систематичен непреривен елемент от вездесъщото цяло, в което функционираме и с което ежесекундно се идентифицираме, независимо дали осъзнаваме или не, като екстраординарна бинарна система; за да удостовери в съзнанието си задоволяващо го такова, човек се оказва поставен в ситуационен контекст, в който се редуцира до менталните предели на собствената си идиосинкратична преработка – личния си начин на интерпретация на информация за събития, включваща характерната смесица от привързаности, впечатления и възмущения, с които откликва на околната среда. В пряка връзка с това, а и не само, не съм склонен да призная за безспорно истинно твърде ограничаващото, атипично и минимизиращо функциите и влиянията на социалния фактор твърдение, че човешката личност може да бъде сведена единствено до крайния формат на стимулно-реактивен апарат в хомеостатичния процес, защото индивидът ще бъде прав за самия себе си, ако насрещно протестира с продуцираното съждение, че животът е Бъдене тук и сега, но също така и не мога да очаквам от него – защото това ще означава да го натоваря със своите химерични упования и когитални[11] представни сегменти – да изповядва ценността за свръхличното съществуване, както и за разгръщане на духовния заряд, за надскачане на ограниченията на егото в по-тесен трансперсонален смисъл.
В дадени моменти в ума ми се разкрива, развива и набира висока скорост мисълта, че животът е странен илюзионист, а ние сме тези, които понякога не разбираме правилата на играта му, заради което попадаме в непозната за нас самите територия, вцепенени от страх, че започваме да губим сигурната почва под краката си. Но нали той ни кани най-чистосърдечно на представлението си? Какво нередно можем да съзрем в учтиво отправена покана? Усмихнат е, което говори, че най-вероятно всичко е и трябва да бъде наред. Ние решаваме, че ще присъстваме, и се отправяме към мястото, на което атрактивното събитие ще се проведе. Движим се, движим се, движим се, но не след дълго с растяща тревожност проумяваме, че не достигаме доникъде.
Сами сме и наоколо тъмнината става пълновластен господар. Плашим се. Губим се. Ужасени сме. Слаби сме. Не го показваме. Потискаме го умело, позволявайки на ужаса да се мултиплицира и разнесе по вените като вледеняваща, отблъскваща течност. Ала дори и тогава, за да си докажем илюзорно, че сме запознати с правилата на играта, които не ни принадлежат, да се утешим и да избягаме от страховете си, не преставаме да се противопоставяме и „тъй се борим с вълните, като кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото“[12].
Смея да твърдя, че съм запознат от личен опит, че тази битка е загубена, и то с разочароващ резултат, още преди да е започнала. Въпреки това следващите понятия, на които би трябвало да обърна нужното внимание и които ще се опитам да поясня във взаимосвързан поток, са времето и пространството, които се намират в отношение както на привличане, така и на отблъскване.
Според мен доза неподправен реализъм се състои в думите на британския драматург, телевизионен продуцент, сценарист и текстописец Бен Елтън, който твърди: „Времето не е просто. Движението му не е равномерно, тъй като времето е подложено на влиянието на гравитацията“. От друга призма може да се вметне, че също така то – времето – е известно като основен термин във физиката, както и четвърто измерение в пространствено-времевия континуум, но и не бива да се неглижира или пропуска, че носи товара на общо понятие, обект на интерес от страна на поезията, живописта, психологията, философията и религията, което предполага, че е трудно да се изложи единно и непротиворечиво в корена си определение на понятието време, което да удовлетворява перфектно всички тези области.
Доближавайки съобразително един до друг различните научни постулати, можем да изтъкнем, че времето е субективно възприемаема величина, на която човек възлага персонален смисъл и благодарение на която успява да съизмерва прогреса си по отношение на универсума, както и да класифицира в разпознаваеми и лесно използваеми при нужда категории обектите и субектите от структурната цялост на действителността. Внимателно построената и консолидирана представа за времето като хоризонтална хронологична ос изправя пред човешките ни личности неотменимата идея за съществуващата и механизмово действаща преходност, спрямо която едно критично изследователско око не би забравило да отбележи, че особено в настоящето ярко контрастира с „душеспасителната утопия за пермисивна корнукопия“[13]. Чрез времето човек изконно се стреми да се доближи до организация на последователни стъпки, които да следва, за да си осигури и подсигури баланс в живеенето, себеосъществяването и себеразгръщането в полетата на семейната, социалната и професионалната сфера, прогнозирайки случваемостта на събитията и формирайки съответното поведение за предотвратяване появата на вътрепсихично напрежение. В тази светлина то се явява като добре познат модел, в който темпоралните граници на думите „минало“, „настояще“ и „бъдеще“ безопасно и плавно се съединяват и издигат в неизвестна за нас височина, в която се открива амплифициращата[14] се точка на пречупване и последващо го свързване на хаотично разпръснати абстракции и конкуриращи се гледни точки в сигурна и обозрима рамка.
Пространството е забележимото Всичко, в което ни има и няма, и граничи с непостижимото характеристиките му да се диференцират и да бъдат подложени на операционализация. То е грандиозната сцена, на която певицата – времето, пее с приятен глас и без смущение или честолюбие, стълбата, на която с лек боязън стъпват нашите взаимоотношения във феноменалното ни поле[15], хармоничното ни чувство за общност; звучният фон, на който рисуваме със златни четки смисъла да бъдем тук, мракът, в който безутешно ридаем за безвъзвратните си загуби. В пространството се разстила носталгията ми по отминалия вече първи курс и обливащата ме като студен душ на моменти тъга, че от година и три месеца сме отдалечени физически и душевно един от друг, която се излива и разбива с оглушителен трясък в непозитивните ми чувства към прекалено дълго продължилата коронавирусна пандемия. Пространството се сблъсква с желанието ми да се завърна на студентската скамейка, за да се почувствам свързан с нещо, по-голямо от мен, и го отблъсква и обезсилва, разочарова ме; с танцова стъпка се разклонява в небрежната и неосъзната грубост на вглъбените в дилемите на битието персони отвън, които често виждам как са стиснали като за последен път меките волани на своите мощни нови коли; и като че ли за финал се подчинява покорно на огънчето в очите им, дълбоко зареяни в мисли и потънали в недосегаемите си светове.
И точно в този калейдоскоп от бързо сменящи се случвания и силуети, в това изтощаващо състезание без краен победител аз спирам да тичам и разбирам със сетната глъбина на своята поетична душа, че животът като време и пространство е най-стойностно постигнат и материализиран тогава, когато Обичаме и сме Обичани, когато се издигнем над телесната си природа и се отдадем като предани воини на най-светлите нюанси на личностите си, мъждукащи в сумрака на вътрешния ни всемир, както и когато дадем превес на чувствителните и крехки наши душевни компоненти, които ни тласкат не само в романтичните романи към пенливите морски вълни на лазурната Любов към Всичко и Всички. Тази пленителна мечта е квинтесенцията, искрата, която разпали пожара на моите размишления, тя е неотъпканият път напред, по който осъзнато съм избрал да вървя, и трептящата топлина в делата ни, която всеки ден ни напомня да повдигаме, без и за миг да се замислим, тежкия камък от лапичката на уплашеното коте и да останем поне за кратко на място, без да прибързваме да си тръгваме веднага, защото надали някога отново ще ни се отдаде възможността да съзерцаваме по-красива и по-вдъхновяваща гледка от тази, в която малкото създание се потапя в заревото на залязващото слънце заедно с родителите си, благодарни за свободата, която сме му подарили.
[1] „Силата на стремежа, която превръща мъглата вътре в нас в слънце“ – по цитат на ливанския поет, писател и философ Халил Джубран (1883 г. – 1931 г.).
[2] „Една чудна и толкова хубава бъркотия!“ – цитат от историческия роман на Димитър Талев „Железният светилник“.
[3] Ингредиентите – основните съставни части.
[4] Апостериорно – придобито чрез опита.
[5] Сигуативен – значим.
[6] Флагрантна ригидна аномия – използвано в смисъл на „забележимо твърдо безредие“.
[7] Имплозивно – навътре, към психиката.
[8] Осцилира – вибрира.
[9] Сигнификантна – значителна.
[10] „Lux in tenebris“ – „Светлина в тъмното“.
[11] Когитални – мисловни.
[12] „Тъй се борим с вълните, като кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото“ – цитат от романа „Великият Гетсби“ на американския писател Франсис Скот Фицджералд (1896 г. – 1940 г.).
[13] „Пермисивна (разрешаваща, позволяваща) корнукопия“ – фантазия за безотказно действащ и всеобщо достъпен „рог на изобилието“, която може да се съотнесе към общество, в което всичко е позволено и всичко може да бъде притежавано.
[14] Амплифицираща – разширяваща, уголемяваща.
[15] Според американския хуманистичен психолог Карл Роджърс (1902 г. – 1987 г.) феноменалното поле представлява светът на опита на индивида, в който съществува.
© Димитър Драганов Всички права запазени