Как да разпознаем лидера

Нито горещ, нито студен, нито светъл, нито тъмен, нито днешен, нито вчерашен – определен по този начин като чай или вестник, лидерът ще остане неразпознат. Той винаги ще е алтернативен на известните публични личности в момента, ще е повече имагинерен, отколкото назован и реален. В интервюта на журналисти с минувачи гражданите лесно се подсещат за националните кумири – логично е - миналото е славно и героите и събитията в него, предците, са достойни за образци. „О, минало незабравимо!”, както се пее в известен просветителски химн, но на нас ни трябват реални лидери тук и сега. Днешните водачи – като реални публични персони и като идеали...

Всяка социална група формира водач. Той е като двигател на мисловните, емоционалните, духовните и екзистенциалните очаквания на членовете на „групата”. Има качества да ги изразява, да ги мобилизира, да ги превръща в реалности.Както гласеше логото на тв шоуто „Сървайвър”: „побеждава не по-умният, не по-смелият, не по-здравият, а по-находчивият”. Същият закон на оцеляването действа и в социалните формирования от всеки мащаб – предприемчивост, адаптивност, енергичност и... артистизъм. Проблематично е дали адаптивността няма да се измени в ренегатство, дали водещият е истински избраник или самозванец, дали функциите му няма да се изродят в диктат и едноуправство...

Ако някой сред нас се справя по-бързо и безболезнено със стреса на всекидневието...; ако носи непукизъм за т.нар.”обществено мнение”...; ако е „човек с биография” (разбирайте има силни гърбове, може по роднинска или по всяка друга линия); ако е конформист и се приспособява към всеки характер, без да проявява стил и избор; ако се справя като отличник на професионалното си поприще без усилия и хабене на време... сигурно има още много „ако” в рецептата на Човека Всичко.

Психологията говори за формални и неформални лидери. Стара истина е, че неформалните лидери са истинските избраници. Те са любимците на класа, те са „готиният/та” колега/жка, те са приятелите на всеки. Обикновено са успяващи в социалните си роли, но в личния си живот са неудачници. По закона на Мърфи и световната хармония. Може би вече е време да си помогнем и с чичко Фройд, с тезата му за сублимацията, за компенсирането на разните енергии в субекта. От лидери се нуждаят хората с колективистичен дух. Някои ги наричат „групари”. Един начеващ млад музикант от поп група изрази мнение, че в музиката има „солисти” и „групари”.Нещо такова има и в човешките общества. „Солистите” нямат нужда от лидер, те са сами за себе си такива, а социално мислещите са привлечени от фондации, партии, съюзи, от големите групи, които се управляват и регулират. Водачът не трябва непременно да е с тъмен костюм и ниска подстрижка, но също така не се определя и от небрежния стайлинг тип Слави Трифонов/ Евгени Минчев/ Тодор Славчев и подобни. Водачът се харесва заради говоренето, а то си зависи от харизмата – или я има, или я няма.В този смисъл оформя се парадоксът, че лидерите ...се раждат такива със „звездата си”. Те са личности, „посочени”, „помазани” или „цункани от съдбата”. Но като контратеза на горното мнение може да се каже, че историята познава и примери на самозванци. Егоцентрици като Александър Македонски, Бонапарт, Хитлер, Сталин, които са улучили момента, когато историята се е разсеяла и са се наместили ловко между случките, за да ги превърнат в събития.

Обикновено големите лидери се появяват в моменти на обществени кризи. Водачът излиза авангардно пред тълпата, за да я поведе и да промени статуквото. На подобна теза много ù отива „Приказка за стълбата” от Смирненски. Какво му се случва обаче на бледия момък със стиснати юмруци, може да си докажем с примери от съвременната политическа действителност у нас. Как бледи младежи излизат с едни гърди (и не само) напред, а след известно време са вече на „мраморната стълба с розови жилки” и развяват неразбираеми клишета над „своите събратя”.

Нуждае ли се нашето общество от водач(и)? Не се ли умори да го превръщат в публика, електорат, марионетка, в послушен и смазан механизъм, пренавит до краен предел... Искаме ли нови сценарии с манипулирани статисти, склонни ли сме да бъдем вкарани в нови груповщини...? Без ирония - дошло е времето на гражданската самоинициатива, а необходимостта от лидер ще се появи със събитията. Узряването на социални колизии обикновено ражда лидерите. Така „залезът на боговете” – смяната на политическите кабинети – в последните години в България се спохожда с пръкването на нови лидери. На политическия небосклон изгряха звездите на двупартийната политическа палитра, на Симеон Сакскобурготски , на независимото центристко формирование НДСВ, а днес и на Яне Янев и неговата наежена като комсомолска активистка Партия за ред и сигурност. Самият лидер Янев и съмишлениците му много често пълнят медийните рубрики с разкрития за гешефти на отговорни държавни мъже, за финансови злоупотреби и етнически проблеми. Понякога ми се струва, че искрата на конфликта се запалва от цитирания господин. До какво довеждат публичните сваляния на маски? Като страничен наблюдател мога да кажа своето впечатление – възбуждане на общественото мнение, създаването на „новини”, известен временен интерес и връщане към рутината и инерцията. Няма промени, няма революционни преобръщания. „Много шум за нищо”, според Шекспир.Имитираме гражданско общество. Случват се само обществени скандали, които служат на новинарите.

Има личности с качества на лидери измежду интелектуалците – творците на словото, на сцената, на музиката, на четката. Но талантът им пресъхва, ако те се прехвърлят на политическо поприще (имаме доста примери в нашата действителност от последните години), дори в новото си амплоа изглеждат влезли в роля. Творецът служи на масите, но чрез уединението, което опложда въображението му. Излязъл на светло, той се погубва. Много мъдрости за човека постига в разказите си Йордан Йовков, но е бил саможив дори и сред интелектуалци в кафене „България”, не обичал празниците, многолюдието. Твърде любопитен е животът на американския писател У.Селинджър, който, след като издава „Спасителят в ръжта”, се затваря в дома си и сякаш не съществува за света и другите – без публични прояви и медийни новини. Преди години поетът Стефан Цанев беше казал в едно интервю, че политика и талант са взаимно изключващи се понятия и че мисията на твореца е да бъде пазител на обществото и човека и критик на политиците. Спазвайки своето кредо, поетът създаде невероятно четиво – „Български хроники”. Чрез посланията в творбите си интелектуалците напътстват деликатно народа си и са своеобразни духовни мисионери.

Лидери на политическата сцена, в приятелския кръг, на работното място, в изкуството, в историята... въпреки напредъка на цивилизацията, човекът си остава стадно същество и има нужда от „овчар”.

Ако се смяташ за неудачник, ако се чудиш какво да направиш с живота си, ако вярваш в утопии, ако не си индивидуалист, ако обичаш тълпите... намери си лидер и тръгвай след него!