Ти си всичко, което си -твоите
        мисли, живот, сбъднати мечти.
        Ти си всичко, което избереш
        да бъдеш. Ти си необятен
        като безкрайната вселена.

              Шад   Хелмстетър

Какво е Човека? Съзнание, личност, организъм, връх на еволюцията,
крайъгълен камък на Философията, основа на Битието или... един-
ственото съществуващо битие, единствената реалност толкова про-
тиворечива и многообразна в същостта си, съзнание дръзнало да
се осмели да се нарече такова?
Въпросът за човека и неговата същност е вълнувал човечеството
от хилядолетия насам, но като че ли всички онези предположения,
дадени му, не са достатъчни. Нещо повече, те още повече разшири-
ха кръга на нашето незнание, още повече разколебаха и задълбо-
чиха търсенията, търсения в невъзможните бездни на познание и
съмнение, търсения, които още в началото трябваше да изяснят
въпроса за човек и неговата същност, ала те само показаха колко
дълбока е тя, неподвластна на обяснение, като вятъра, който не мо-
жеше да бъде уловен, тя постоянно убягваше на великите учени и
често в отговорите си за човек противоречията бяха неминуеми и
изглеждаха нелепо поне в моите очи, догадки смехотворни и теории
абсурдни все повече заливаха обществото за това какво е човека и
като че ли го принизяваха. Дали човека не беше нещо друго, освен
това, което мислеха, дали той не бе отвъд всичко, дали самата посо-
ка на търсения не беше погрешна още в самото начало и... но тези
въпроси винаги са били опасни и ни показваха поне едно нещо със
сигурност, че ние никога не сме познавали себе си, ние, върхът на
еволюцията, претендиращи да сме на върха на познанието, вечните
търсители на абсолютната истина, не осъзнаващи, че това, което ви-
наги сме търсили, отговорът на всички въпроси, е заключен в нас са-
мите, а във въпроса какво е човек се криеше ключа към всичко.
Но нека започнем с онези възгледи, които и до днес не се увенчават
с успех, търсения, белязали не само развитието на Философията, но
и на човешкото познание изобщо, търсения, заслужаващи внимание
поради своята неоспорима значимост в съвременното търсене,
продължаващо и до днес. Демокрит смяташе, че човека е микрокосмос,
и бе прав в това отношение, разглеждащо човека също толкова необя-
тен и безкраен в същността си като космоса, но този микрокосмос нала-
гаше една граница, една подреденост, ред и строги закономерности на
които да се подчинява и вглеждайки се по-внимателно в човек ще
осъзнаем, че в него често закономерността липсва, неговите постъпки
не се подчиняват на някакви закони, реда отсъства, мисълта му не е ме-
ханична, не се подчинява на никакви закони и не се спира пред никакви
прегради в търсенията си. Цицерон твърдеше за човека, че е предпа-
зливо, хитро, многостранно, помнещо същество, да, не бихме отрекли
това, предпазливостта и хитроста са твърде съществени за нас, за да
можем да ги отречем. Често странността ни стига дотам да плаши
околните, както и самите нас, а паметта е в основата на нашето аз, на-
шия цялостен лик, безличен всъщност, ала това са само качества, които
не биха могли да опишат какво е човек, качества, изтъркани, бягство от
истинския въпрос, повторно повторение на многообразието от черти,
способни на всичко освен да отговорят на въпроса, който търсим.
Шопенхауер говореше за човека като за злобно същество, обладано
от диви и необуздани страсти и въпреки негативизма, в думите му има
много повече истина, отколко в предишните твърдения, защото откро-
ява на преден план онези "тъмни сили", направляващи нашето поведе-
ние, онези срасти - често - над които губим контрол, твърде силни и непо-
нятни по същност, но Шопенхауер забравяше, че трябваше да изясни
съшността на тези страсти, техния механизъм на действие преди да ги
посочи в човека и да го нарече злобно същество. За Паскал човека е
средина между всичко и нищо, но тази средина е илюзия, човека е
всичко и едновременно нищо и е в процес на постоянен баланс между
реда и хаоса, със съзнанието, че този баланс е невъзможен, което го
довежда до крайности и постоянно неуравновесено съществуване на
две граници. Тук на преден план изпъква въпроса за избора - съзнателен-
несъзнателен и стремежа към живот-смърт. Човека е ред в хаоса и
хаос в реда, но никога средина, защото тя е невъзможна.
Всички изредени възгледи досега бяха една малка част от пъзела,
доказващи по неоспорим начин, че въпроса за това какво е човека би
могъл да се превърне в проблем и то голям при това, защото как едно
съществуване би извървяло пътя си, без да има знанието за това какво
е то поне и какъв е смисълът на неговия живот. Философията не успя
да даде отговор, тя като че ли не само се въздържаше от него, но и
ставаше все по-ясно, че е неспособна да го направи, тя изместваше въ-
проса, насочи се към битието, способността и да създава хиляди нови
термини ме впечатляваше, системи от противоречия, теории пропити от
хуманност и увереност сякаш трябваше да създадат впечатлението, че
отговорът на въпроса за човека е само въпрос на време, но той и така
и не идваше, нетърпението ставаше все по-осезаемо, науки като Биоло-
гия, Психология и Философска антропология поеха тежеста на този
въпрос с увереността, че, събирайки всички парчета от миналото ще
успеят веднъж завинаги да наредят пъзела. Психологията постави чо-
вешката душа едва ли не под микроскоп, но в научността си тя забра-
ви, че наи-дълбокото и същностното при хората е неуловимо и не по-
длежи на изследвания и тестове, прекалено подцениха ролята на духа
и надцениха тази на тялото. Билогията се впусна във разнищване на
всички онези клетки, органи и системи в човешкото тяло, поставяйки ги
с доволна усмивка на почетното място и въпреки огромния и принос
върху медицината, тя забравяше нещо: онзи връх на еволюцията, на
който поставиха човек беше прекано висок за него и той го доказваше
постоянно, макар и да му се искаше да е обратното, а и свеждането на
човека само до биологичен вид звучеше като обида, как така, къде из-
чезна душата, онази християнска душа, носител на безсмъртието, та ние
бяхме нещо повече... а може би ни се искаше да бъдем. Философската
антропология от своя страна продължи в същите води, в които плаваше
Философията с едно изключение, те следваха едно единствено тече-
ние, това на човека и смятам, че това бе правилния път, единствения
път, който можеше да ни заведе до Човек, но като че ли този път щеше
да се окаже прекалено дълъг и изтощителен за тях, пътя към човек бе път,
водещ към нас самите и истините, който щяхме да срещнем по него
можеха да се окажат непосилни за нас, твърде непосилни... и да бъдат
отречени.
Философската антропология единствена дръзна да продължи старите
традиции в търсенето, но смятам, че тя прекалено много се осланяше
на... старите лаври, тя бе повече история на възгледите за човек и тук-
таме някакво закърпено ново становище, базиращо се на старите, но с
горчивия привкус на нещо остаряло... липсваше и правилния подход,
липсваше и един нов подход, който трябваше да се базира на стария, а
не да го следва напълно, трябваше да реконструира, допълва и създава
нови пътища, а не само да следва като слепец старите, водещи един-
ствено до задънена улица. Но Философската антропология има много
по-важно значение отколкото Психологията и Биологията взети заедно,
защото тя систематизира цялото знание за човека до сега, изтупа го от
прахта и го постави пред всички нас и за миг като че ли гузната ни съ-
вест взе връх и ни напомни, че сме забравили за него, забравили за
всичките онези търсения преди и така въпроса за това какво е човек,
отново изплува от дълбините на миналото и като ехо проряза настоя-
щето. Беше очевидно, че Философската антропология е безсилна да
даде отговор, човека се превръщаше във все по-голяма загадка от пре-
ди, но поне въпроса отново бе изваден на дневна светлина. За да се
избистри още повече картината съм длъжен да се спра и на някои от
най-големите писатели хуманисти, застъпници за човека и неговата
съдба, заслужаващи признание. Поради обективни, а и субективни при-
чини на първо място ще разгледаме Ф. Достоевски, един от наи-велики-
те руски, а и световни хуманисти. Цялото му творчество е белязано от
застъпничеството му за човека и неговата съдба, стигнало до бого-
борчество, но завършващо с връчване съдбата на човек в ръцете на
Богочовека Христос. Такъв хуманизъм и такова дълбоко антропо-
логично съзнание, непознаващо граници, които да могат да го спрат
в името на човек, е възможно само в християнската епоха, в исто-
рията, защото именно Християнството насочи целия свят към чо-
века. За това антропологизмът на Достоевски е дълбоко християн-
ски антропологизъм и именно това негово отношение към човек и
неговата съдба, разкриващо вътрешната порочност на хуманизма,
нейното безсилие да разреши трагедията на човешката съдба, го
прави християнски писател. За  Достоевски нямаше нищо друго освен
човека. Н. Страхов, който познаваше Достоевски от близо, казва за него:
"Цялото му внимание бе насочено към хората и той долавяше само
тяхната природа и характер. Интересуваха го хората, изключително
хората, с техния душевен строй, с начина им на живот, техните чувства
и мисли". Но въпреки любовта си към човека, Достоевски знаеше, че
той е наи-голямата загадка, която навярно никога няма да бъде разга-
дана. Ницше не смяташе, че човека трябва да се спаси, а да се превъз-
могне, в него той виждаше мост, а не цел, въже, опънато между звяра и
свръхчовека - въже над бездна, което проличава най-ясно в произведе-
нието му "Тъй рече Заратустра", ала грешка би било да видим в негово
лице някаква анти-хуманност, напротив, но тази прибързаност при Ниц-
ше, строгоста на неговото виждане неминуемо показваше, че той знае
какво е човека и именно затова, той трябваше да бъде превъзмогнат,
ала тази увереност от негова страна ме подразни, нещо повече, толко-
ва години на търсения, изследвания и теории, като че ли бяха напразни,
човека най-накрая бе отречен, вместо да се стигне до него, пътя бе
отразян и посочен за нецелосъобразен, фалшив и неприемлив, сякаш
залеза на хуманизма беше неминуемо предизвестен, всички онези ка-
чества на състрадание, болка, любов символ на човека бяха посочени
от Ницше за слабост, а егоизма, щастието и омразата бяха въздигнати
на почетния пиедестал, носещ името свръхчовек, който трябваше да
бъде какво... нашето оправдание ли... нашата гордост... или нашето
най-пълно самоотричане и унищожение. Но Ницше поне бе прав в едно
отношение: човека гинеше твърде бързо, твърде лесно, гинеше духов-
но, гниеше вътрешно, но всички онези причини за неговата злощастна
съдба ми се виждат абсурдни... Не, човек не гниеше, защото бе слаб,
нито поради абсолютизирането на своята индивидуалност и свобода,
нито пък поради опадъка на моралните устои на обществото и рухва-
нето на всички онези изначални ценности, които бяха негова опора и
причина, човека гниеше заради Бог, заради все по-ясното осъзнаване,
че той не съществува и,че по този начин живота губи своята пълнота и
смисъл. Бог все повече и повече се отдалечаваше от човека (слепци са
тези мислещи обратното),смисъла чезнеше, вярата също, човек се пре-
връщаше в един упадък, вкопчен в технологията и превръщането на Зе-
мята в един едва ли не рекламен продукт, където всичко си имаше
своята цена, но това бе вик, вик отчаян, символизиращ приближаващата
гибел, опит да забравим всичко в едно последно спускане в бездната
на крещящата лудост с влакчето на ужасите, ала забравихме в себе си
избора, просто трябваше да го осъзнаем, защото единствени ги прите-
жавахме, да надмогнем стремежа си към съвършенство и да си спом-
ним кои сме в същност - не Творци на илюзии и лъжлива хуманност,
кланящи се пред идоли измислени, единствено шепот в мисълта, неспо-
собна да осъзнае собственото си осъзнаване, а просто хора.
Забравихме ли името свое, което сами си отредихме или срамът от то-
зи първи избор вече ни е заслепил и ние слепеците сме се насочили
към океана на глупоста, към онази безбрежност, която се надяваме да
ни отведе до нашия дом, отдавна изгорял, погълнат от пламъците на
времето, чиито овъглени останки все още с носталгия притискаме към
гърдите си ридаещи, изпълнени с омраза и въпроси, чиито отговори ни
водят все по-напред в пустоща на вечната Истина, която ни е отредена,
Истина, твърде болезнена за крехкото ти величие, крепящо се на едно
противоречиво осъзнаване, възприето единствено като следствие,
пред което покорно си свел глава, неспособен да видиш липсата на
жестоката Съдба, стоварила се върху плещите ти, но ти, отхвърлил я с
лекота, рухваш заради една лъжа, врязала се в теб самия, който прене-
брегна далечното си начало, белязано от една божествена сълза...
Разглеждайки въпроса за човек неминуемо стигаме и до този за Бог и
неговото място в човешкото битие, но аз не ще разглеждам онзи
християнски образ, създател на целия всемир, онзи пастир и проповед-
ник на благоденствие и хармония, онзи съдник, знаещ правия път, защо-
то отвъд съвършенния облик на тази идея, отвъд красотата на този из-
вор на нашите изначални ценности, отвъд оазиса на пределни мечти за
осмисляне и ред в живота, отвъд вярата в безсмъртието и светлината,
отвъд Бог е човек и не неговия първороден грях, а неговия първороден
страх, който той се опитваше да преодолее с цената на всичко. Именно
за това в следващите редове ще разгледам не абсолютния Бог, а този,
който човека постави с мисълта да снеме този първороден страх от се-
бе си - крайния Бог или с други думи, себе си. Но преди това, мисля, че
веднъж завинаги всички онези слепци се нуждаят от малко пояснения
за този първороден страх, който е всъщност отговора на въпроса какво
е човек. Години наред човека е абсолютизан със заблуждението, че та-
зи абсолютизация е насочена към неговата крайност, като тази абсолю-
тизация се изроди и се превърна в крайност, която се превърна във во-
деща линия при определенията за човек. Дори и видни философи и
учени бяха подведени в собствените си води и бяха повлечени от те-
чението, целящо да изкриви природата на човека, да я подмени най-
нагло с тази на неговата противоположна по същност и причината за
всичко това се криеше във все по-дълго потискания първороден страх,
който вече изплуваше от дълбините на съдбовното минало на човек.
Първородния страх, първото чувство на съзнанието в неговия изнача-
лен миг, първото дихание, първия хоризонт пред погледа - синоними на
едно единствено нещо, на първата мисъл, осъзнала себе си какво е в
своя първи миг в материалното си тяло и създала в страха си, в онзи
невъобразим ужас, който я обзел, крайността, онзи образ, който тряб-
вало да я характеризира и измести истинската и същност през идните
хилядолетия. Но, защо страх... защо се е ужасила от същността си ще
попитат някои, защото това било първото нещо, с което се е сблъскала
и познала най-дълбоко, защото в онзи първи досег се е зародила и
Истината, белязала мисълта. Създаването на Аз-а е и създаване на
Крайния Бог, маска за мъртвото ежедневие, но къде отиваше нашето
истинско аз тогава, сред разпадащи се усмивки и лица, то се проектира
единствено в мисълта ни за него, ала в тази проекция няма всъщност
нищо реално, тя е повече шепот в нощта - плах, неясен, но и необходим,
за да запазим в себе си пламъка на нереалното си величие, отколкото
ясно изображение, върху езерото на вечната воля за стремежа към
чисто страдание. Аз-ът  е всъщност още една маска, но предназначе-
на за нас самите, застанали пред огледалото виждахме себе си, но аз-а
бе отвъд това изображение, отвъд онази привидност, която съблазнява
съзнанието непрекъснато, твърде очевидна, твърде примамлива за нас
философите, отново оставили се да пропаднат в бездната на самодо-
статъчното, излъгани за пореден път от краткия път, разкрил се пред
нас, ние, твърде изморените от пътешествия, избрали пътя на изгна-
нието, с очи привикнали към светлината, наивни и будещи съжаление.
Крайния Бог това трябваше да бъде човека, изменил на природа си,
оттеглил се от абсолюта и поставил на негово мястото образа на
Абсолютния Бог, който щеше да символизира това, което човека бе,
но отказа да бъде и открил силата на самовнушението започна да
създава уверено Богове, онези пазители на неговата истина, зад кои-
то той криеше същността си. Мнозина ще надигнат глас, че началото
е невъзможно за познание, но аз бях длъжен да се впусна в неговото
търсене, не в търсене на посредствеността, така любима за мнозина,
превърнали писането просто в задължителен инстинкт, гарантиращ
пукаща се по шевовете банкова сметка, не в търсене на поредния
усукан термин, чието обяснение е изложено в скромните пет тома,
изпълнени с хиляди препратки към други термини, не в търсене на
онази "материалност",приспала със всички наричащи се (твърде наи-
зустено бих казал) УЧЕНИ и заразила ги със така срамната болест
наивност, граничеща с безликото невежество, а в търсенето на Нача-
лото. Всъщност Абсолютното начало винаги е било непознаваемо и
винаги ще си остане, независимо от титаничните напъни на "великите"
умове да го възродят, изтупат от прахта и пред блесналите прожекто-
ри скромно да се усмихват един на друг, ала ние Философите знаем
цената на този фарс, познаваме този блясък на моментната слава и
вече твърде отегчени протягаме за поздрав ръка към поредните зло-
щастно "номинирани", онези, който от утре ще заемат мястото на гордия
Атлас и ще поемат целия свят на плещите си, подмамени от върховния
миг на слава, докато тяхното начало, избяголо благоразумно от сцена-
та и оставило овациите на някой друг, се пропива със заработените от
ролята пари, някъде надалеч от озверялата за сензации цивилизация.
Началото е невъзможно за познаване, така е и с всичко същесвуващо
преди мисълта, защото говорейки за дълбокото завръщане, съществува
една ясно очертана граница, която разграничава всичко на две - от една-
та страна е първия миг на човешкото сътворение, мисълта, нашето ли-
шено от разбиране, често повърностно същесвуване, нашето гордо Аз,
а от другата е мигът на сътворенито на... хм, първата материална пра-
шинка в пустотата от където е започнало да се върти по енерция коле-
лото на сътворението, раздрало платното на невежия художник, дръз-
нал да се нарече Създател и няколко секунди след като съзряло четка-
та в неговата ръка, светът бил разкъсан от предсмъртни писъци, неиз-
бежни, задаващи въпроси, молещи, умоляващи за тишина, празни, безпо-
добни, като израждащия се от четката заблуден свят. Mисълта не може
да се върне по-назад от първия си миг, заточил я на безлюдния остров
на материалността, нито да погледне отвъд себе си, защото тя се явява
всичко, без нея ние сме просто празни обвивки, подчиняващи се стрик-
тно на страстите си, които в един миг започват да приемат смисъл, опа-
сен заради своята достижимост, онзи бленуван оазис по-пътя към Исти-
ната, каращ те да преоткриеш надеждата в себе си, която ще погуби те
в последствие, теб заложилия всичко в едно последно усилие на сляпа-
та вяра, една последна капка вода в манерката, изгаряща рухващото ти
съществуване, вкопчило се в последната си мисъл, надяващ се, че ще
въздигне го отново, готов на всичко за една почивка.
Но дори и след всичко казано дотук въпроса за човека все още остава
без отговор, дори като че ли отговорът изглежда още по-невъзможен
от преди, неясен, далечен като шепот и неясна звезда в небесния свод,
който като купол над нас е, студен като камък. Идеята за Бог не ни дава
ясна представа за това какво е човека, а по-скоро за това какво не е, но
това е абсурдно, защото как може да се отрече дадена същност, без
да се определи първо. Затова теологията и християнството, обръщат
много по-голямо внимание на Бог, отколкото на самия човек, явно съз-
навайки неспособността си да определят човек като такъв и препис-
вайки му заветния статут на грешна твар, която е длъжна да се подчи-
нява на законите на своя Създател, разполагащ с безгранична сила.
Християните похабиха потенциала си, съкратиха пътя към своя Бог, те
бяха повече търговци, разменна монета за тях бе вярата,но в наивно-
ста си те забравиха истинската и цена, изопачиха достатъчно ценно-
стите в своя полза, насаждайки идеи, който днес са едва ли не идеали,
лазещи в човешкото съзнание като вирус, оставили го объркано и след
това отклонили го от неговия истински път, посочвайки за верен най-
грешния и пагубен от всички, този на смирението, който щеше да пос-
тави човека на колене и да го превърне в предател на самия себе си.
Но въпроса бе: трябваше ли да сведем човека само до строга мате-
рилност или трябваше да се концентрираме върху самото съзнание,
олицетворяващо нашето съществуване, но дали съзнанието може да
бъде достатъчно доказателство за съществуване, дали човека наисти-
на съществува, е ли част от битието или не е. За да отговорим, тряб-
ва да определим, кое е причината тук и кое следствието, тялото или
съзнанието. Ако тялото е причина, то то не би следвало да се раз-
глежда като тази на съзнанието, а причина за самото себе си, докато
съзнанието в този случай е отражение на причината, но така тялото
губи същността си и тя се прехвърля върху съзнанието, превръщайки
го в основа. От този ъгъл погледнато тялото и съзнанието са в едно
пропиворечиво единство. Във втория случай, ако съзнанието е причина,
то следствието е едва ли не обида за причината, недостойно и пороч-
но е то, защото всяко съществуване, имащо висша цел пред себе си
абсолютизира същността си, за да я предпази от крайности, каквато
се явява тялото, но и в двата случая единството е абсолютизирано,
тяло-дух, крайност-безкрайност, съзнателно-безсъзнателно, ограниче-
ност-свобода, смърт-безсмъртие, всичко това съществува в един съ-
вършен баланс, разкъсващ човек точно там, където е неговото най-
дълбоко осънаване, затварящо кръга на двусмислие и превръщащо
се в изкривина рефлективност, насочена не към нашето аз, рухващо
в съмнения и съвкупности от разкъсани действителности, а към онази
струйка кръв, обагрила стените на надигащото се от бездната съвър-
шенно съзнание, твърде красива, твърде болезнена, твърде нереална,
за да бъде отречена. Поглеждайки назад в историята, виждам, че всич-
ки възгледи за човека бяха сбор недостоен от недоказани разсъжде-
ния за отделни и то често изопачени аспекти на човешкото поведение.
Смятаха, че човека е всеобхватен конструкт, а неговата лична мотива-
ция се свеждаше до фундаментален аспект на поведението му. Посоч-
ваха, че всеки човек е уникален сбор от личностни черти като чистота,
дружелюбие, усамотение, докато други като арогантност, егоизъм и суе-
та, бяха твърде нежелани и водещи до морлен крах на личността. Чо-
века трябваше да овладява света, да има контакти с други хора, да раз-
вива взаимодействието си с тях, трябваше да редуцира инстинктите си
и запази състоянието на това равновесие, да, човека трябваше да бъде
всичко това, нещо повече, на всички нас ни се искаше да е така, желаех-
ме го така силно, че почти успяхме да си повярваме и да си внушим, че
е така, но аз не само, че виждах, че не е, но и го знаех прекалено дълбо-
ко. Достатъчно е на всеки да се огледа и да си спомни думите на Пилат
Понтийски "Ето човека", само за да разбере, че него всъщност го няма
и сякаш никога не е бил. Човека е цел недостижима. Всъщност ние не
търсихме човек, нека не се залъгваме и признаем пред себе, че обект
на пътуването, крайна цел бе точно това признание... ние не търсихме
човек, а неговото отрицание, в самия въпрос се криеше дълбокия отго-
вор, всяко едно прието предположение за човек щеше да доведе до
огромни недоразумения, спорове и заблуждения, човека не само, че не
можеше да бъде обект на теоритизация, той не трябваше да бъде, това
криеше опасност от изкривяване на човек,затова той трябва да бъде
отречен, забравен... изместен от идеята за себе си в страни по пътя на
абсолютното съмнение, водещо и напътсващо Философията и до днес.
Но ние, истинските Философи, не търсихме това съмнение. Твърде по-
върхностно, твърде очевидно изглеждаше то в нашите очи, видели
толкова много светове, защото съмнението никога не трябваше да е
самодостатъчно по себе си, то не трябваше да утолява жаждата, а да
я изостря, не трябваше да води слепеца към Истината, а Истината към
слепеца, въобще съмнението трябваше да е благородно, нашия един-
ствен останал възможен път... към човека. Нашия път отсега трябва да
носи името не съмнение в човека, а "Съмнението по пътя към Човек".
В името на човека сме длъжни да го следваме... през каквито и бездни
да минава.