Какво е времето вътре в мен...

5.11.2005 г., 21:30 ч.

Есета

5146 0 0

2 мин за четене

Времето в мен ли? - Че, какво пък е това? Да не би душата ми да е карта, а ти да си синоптик? Защо пък не! Точно ти определяш времето вътре в мен. Ти ме превърна в карта. Направи душата ми държава, а сърцето ми нейният център. Нима това е възможно? Как го постигна? Да не би да си магьосник? Но картата, която сътвори е по - различна от останалите. Ти определяше времето само в центъра, а от там се влияеха и всички други градове. Рядко времето, определяно от теб бе хубаво. Ти вещаеше винаги лоша прогноза. Докога ли ще оцелее сърцето ми? Скоро то ще се срине от бурите и дъждовете, който ми пращаш. Нима е възможно някой да бъде толкова жесток? Не вярвам. Това е само черупка, като охлюв ти се криеш в нея и не показаш чувствата си, но аз знам, че някой ден ще успееш да я разчушпиш. Моля те, побързай! Защото скоро бурите ти ще сринат наводнените основи на блоковете и къщите в Сърцето-столица. Понякога и в лятно време ти ми пращаше снегове. Тези снегове дотолкова ме стреснаха, че ме накараха да се скрия в схлупената си къщурка и с дни наред да не изляза оттам. Когато снеговете се разтопиха, аз излязох, но времето не беше слънчево, ти пак ми беше пратил дъжд. Дъжд- ти толкова ме разочарова, че очите ми се напълниха със сълзи, а държавата ми потъна в мъка и тъга. Но този път ти не ми прати дъжда, ти просто ме натъжи до болка, а сълзите ми наводниха порутения ми град. Но ти сякаш се смили над мен. И ми прати малко слънце. Бях толкова щастлива, че всички животинки, изпокрили се в хралупите и гнездата си излязоха. Птичките весело пееха из синия небосвод. Млади зайчета скачат из храстите. Красиви антилопи грациозно пасяха трева от зелената полянка. Щурците свиреха своята песен нейде из тревата. Бързи мустанги бягаха из прерията, а вятърът им бе спътник, развяващ гривите им. И всичко това само заради малко слънчице. Ти донесе любов, радост, красота, живот в моята страна. С една твоя целувка ти възроди града, държавата и самата мен. Но след всичко красиво и добро, което стори за мен, ти реши, че пак трябва да страдам и ми прати облаци. С това умопомрачи всичко в мен. Животните се скриха. Цъфналите цветя си затвориха чашките и клюмнаха надолу. Ситен ръмеж закапа по тях. Нямаше жива душа по улиците. Сякаш облаците не ти стигаха, та взе, че прати ми мъгла. Градът ми потъна в скука. Нима достатъчно не страдах? Градът отново бе пуст и безмълвен. След всичкия студ, мъка и тъга, който ти ми изпрати, ти ме дари с жар и страст. Ти ми прати жегата. Тя бе толкова непоносима, че аз свалих зимните си дрехи и облякох своя бански. Нима това бе възможно? Ти да ме разпалиш толкова много? Явно! Поточето ме прелъсти, и аз се гмурнах в дълбините му. Бе толкова хладно и приятно, че не ми се излизаше. Никой не ме караше, но аз имах странно чувство, защо ли? Инстинкта ми никога не ме лъже. Ти реши да ме погубиш в собствената ми душа. С една буря ти погуби всичко строено от мен през целия ми живот. Ти погуби и мен. Бурята, която ми прати беше много кратка, но и много силна. Ти каза само "СБОГОМ" !

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.