Казват, че времето лекува
Казват, че времето лекува. Може би, лекува повърхностните рани. Онези одрасквания по кожата и мислите... Но какво става със счупените кости, скъсаните връзки, разтегнатите сухожилия? Повече време. А когато цялата ти същност е разполовена, и от раната тече не кръв, а любов? Когато принадлежиш на себе си, но и не съвсем. И се срастваш с една липса. С една черна бездна, в която тече миналото. А после сливаш минало и бъдеще в едно несъществуващо настояще... Не знам, лекува ли времето? Или просто се правим на забравили. Събуждаме се, набързо обличаме новия ден и се преструваме на силни, пораснали, можещи, справящи се. Измиваме лицето си, поглеждаме се в огледалото и се правим че не виждаме тъгата, залегнала дълбоко в зениците, че сенките са изчезнали под няколкото слоя грим. Още малко руж, малко червило... и всичко е наред. Заличили сме следите по неизминатите пътища.
И с усмивка започва новият ден. С кафето преглъщаме и последните остатъци горчилка – една горчилка заменя друга. Няма да боли, та нали измихме болката, заключихме я в една друга вселена някъде там под слоевете прах, които наричаме време. И мислим, че я няма. Но тя е там. Пулсира... Съвсем бегло, едва доловимо и все пак... Понякога за малко в промеждутъците живот между купчина задължения, тя се показва като мъничка сълза, бегъл спомен, усмивка, отправена към небето. И в този единствен миг няма време, защото времето е само мярка на неизмеримото – промяната, раздялата, началото и края. В този единствен миг болката е реалността, която напомня за истината вътре, безвременно, там където обитават само душите. Може да минават години, да се променяме, но докато боли... душата живее.
Казват, че времето лекува. А ако болката е живот в най-чистата му форма? Ако само в нея оставаме истински? Какво лекуваме тогава? Себе си?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деси Всички права запазени
