Казват, че времето лекува. Може би, лекува повърхностните рани. Онези одрасквания по кожата и мислите... Но какво става със счупените кости, скъсаните връзки, разтегнатите сухожилия? Повече време. А когато цялата ти същност е разполовена, и от раната тече не кръв, а любов? Когато принадлежиш на себе си, но и не съвсем. И се срастваш с една липса. С една черна бездна, в която тече миналото. А после сливаш минало и бъдеще в едно несъществуващо настояще... Не знам, лекува ли времето? Или просто се правим на забравили. Събуждаме се, набързо обличаме новия ден и се преструваме на силни, пораснали, можещи, справящи се. Измиваме лицето си, поглеждаме се в огледалото и се правим че не виждаме тъгата, залегнала дълбоко в зениците, че сенките са изчезнали под няколкото слоя грим. Още малко руж, малко червило... и всичко е наред. Заличили сме следите по неизминатите пътища.
И с усмивка започва новият ден. С кафето преглъщаме и последните остатъци горчилка – една горчилка заменя друга. Няма да бол ...