" Вали, всичко стана мрачно, в душата ми есента натежа толкова, че потисна сълзите ми, трудно усещам дори себе си. Искам да крещя, искам да извикам пред всички колко ми е тежко, а дори не знам как да се обоснова. Усещам едновременно празнота и пренасищане, усещам апатия и в същото време се интересувам от живота повече, отколкото някога съм искала да живея. Разрушавам се на хиляди късове, а после отново събирам парчетата и поглеждам с нагла и предизвикателна усмивка в утрото, което носи очарованието на неизвестното, новото, онова, което предстои да се случи. Иска ми се агресивно да спечеля битката, иска ми се и в същото време да развея белия флаг и да поема последиците без угризения. Любовта - винаги толкова желана и търсена от мен, сега е прост и блед фон на деня ми... някак примирена, някак кротка, неискаща и неможеща. Ставам насилвайки се, заспивам насилвайки се... бързам, после пък твърде бавно се случва денят ми, уморена и заредена – това е повече от двойственост, това е „изкуствот ...