" Вали, всичко стана мрачно, в душата ми есента натежа толкова, че потисна сълзите ми, трудно усещам дори себе си. Искам да крещя, искам да извикам пред всички колко ми е тежко, а дори не знам как да се обоснова. Усещам едновременно празнота и пренасищане, усещам апатия и в същото време се интересувам от живота повече, отколкото някога съм искала да живея. Разрушавам се на хиляди късове, а после отново събирам парчетата и поглеждам с нагла и предизвикателна усмивка в утрото, което носи очарованието на неизвестното, новото, онова, което предстои да се случи. Иска ми се агресивно да спечеля битката, иска ми се и в същото време да развея белия флаг и да поема последиците без угризения. Любовта - винаги толкова желана и търсена от мен, сега е прост и блед фон на деня  ми... някак примирена, някак кротка, неискаща и неможеща. Ставам насилвайки се, заспивам насилвайки се... бързам, после пък твърде бавно се случва денят ми, уморена и заредена – това е повече от двойственост, това е „изкуството да бъдеш вечно млад и през сълзи да бъдеш весел.”

 Това всъщност е стих от песента на Васил Найденов – „ Клоунът”. Клоуни, това сме ние… клоуни... В собствения ни свят – наистина звучи може би парадоксално и банално, обаче е реалност. Всеки ден слагаме и сваляме маските безброй пъти, толкова много, толкова много пъти, че съвсем сме забравили кои сме, а и все по-рядко намираме време да се вгледаме в себе си, да се  усмихнем, да се обикнем. Отделяме повече време в това да влезем в точния образ, отколкото да играем на истинската сцена на живота. Фалш, пошлост, подлост, лицемерие - все думи, които не само използваме ежедневно в речта си, но и оръжия, с които твърде често си служим в ежедневието. Някак през годините са заместили лопатата, кирката, мотиката. Трудът е относително понятие, заплащането също, бедността във всичките ú проявления обаче е неоспорима действителност. Бедни са домовете - в тях няма топлина, бедни са дните ни – в тях я няма вече дори надеждата, бедни са душите ни – там любовта отдавна беше защитен вид, но вече никой не я брани, затова всичката тъга и завист я стъпкаха и унищожиха дори корените. Отдаваме се на първичните си инстинкти; бием и убиваме безпричинно; низките страсти не са ни никак чужди; верността, отдаването и взаимността са вече отживелица. Това, да убиеш баща си, майка си, сина си, вече не е сензация, не се смята за нередовно, неморално и болно поведение; такова деяние дори не е оправдано и от законите на джунглата, а тук, в нашия прекрасно цивилизован свят, дори се награждава със свобода и възможност за ново начало и нов живот, все едно че сме котки от поредица анимационни филмчета и имаме по девет живота.  

        Е, всъщност имаме само един неповторим и уникален живот - днес; няма да е утре, нито вчера. Нека дадем любов на децата си, нека ги прегърнем и това да не изглежда странно, сякаш е нещо, което правим само на Коледа, погледнете човека до себе си и му кажете, че го обичате; ако не ви обърне внимание или не ви чуе – изкрещете му го! Направете нещо необичайно - бъдете мили и нежни; усмихвайте се повече, дори когато шефът ви глоби, дори когато някой, бързайки, ви блъсне в трамвая. Всеки втори човек е бил участник в ПТП – интересно ми е какво би станало, ако вместо дежурното „к’во праиш, бе?!!”, се усмихнем и прегърнем другия шофьор - твърде смело и необичайно; нали все говорим за промяната, все я търсим в различните аспекти на живота ни - в работата, в отношенията с близките ни, в политиката, а тя трябва да дойде от самите нас. Погледнете в себе си, намерете любовта към живота из купищата страх, които така ревниво пазите в душите си, и я покажете на всички. Няма да заболи, нито да се случи нещо лошо – най-много да помогнете на някого, да го заредите с положителна енергия, да му вдъхнете вяра и той да я предаде нататък... така и вие ще се почувствате по-истински и пълноценни. Обърнете внимание на думите, които изричаме всеки ден: „мразя”,”ненавиждам”,”скука”, „не”,”дразня се”, „изнервен съм”, „остави ме”,”уморен съм”, кога последно казахте „обичам те”,”харесва ми”,”обожавам те”, „вярвам”,”искам”,”мога”,”щастлив съм”. Изречете ги, макар и на себе си, та дори и според вас да е нещо лъжовно.  В живота няма случайности, всяко събитие идва при нас, защото някога, някак си сме го повикали и то е тук, за да си вземем поредния урок. Много банално е също и твърдението, че щастието се открива в малките неща, обаче това е неоспоримата истина – не е необходимо отново да откриваме топлата вода, а да я използваме по предназначение.

Голямото е в малките ни дни,

Понякога съвсем обикновени.

                                                              Евтим Евтимов

     Ако не можем да бъдем щастливи днес, няма да бъдем щастливи и утре. „Утре”-то не е гарантирано за никого. Затова всичко хубаво, което ви се иска да кажете, направите или започнете, го направете тук и сега, в настоящия момент. И „никога”, както и „винаги”, са две равностойни величини по отношение на тяхната вярност. Никога не можеш да бъдеш сигурен и винаги можеш да се съмняваш в това. Никога не казваме на близките си, че ги обичаме и че искаме да прекарваме повече време с тях , защото наивно вярваме, че те винаги го знаят. И така да е - те го знаят, ние го знаем, но е по-хубаво и по-ползотворно да го казваме и доказваме по-често. Дали денят няма да е по-различен, ако сутринта си кажете колко се обичате, колко добре изглеждате, усмихнете се на себе си, после целунете този прекрасен човек, който е до вас и му кажете колко много го харесвате и че го обожавате, събудете децата си и ги прегърнете, кажете им, че се гордеете с тях.

       Вече съм твърде голяма, за да ме носят на ръце, но все още намирам време  да се сгуша в прегръдките на баща си и да се почувствам отново неговото малко момиче. Подарявам на майка си цветя не само на празници, или когато изпитвам вина. Обичам сестра си и нейното семейство - подкрепата и помощта ми винаги са на разположение, за да се справим с трудностите. Показвам благодарността и обичта си, макар и те вече да подозират за тях. Както всеки човек и аз съм наранявана и разочарована, но разбирам и прием това като урок, който винаги ще ми служи за добро. Приятелят ми е утеха в безутешността; светът, който поделям с него, е наистина прекрасен; най-голямото ми удовлетворение е да мога да му дам частици от себе си: усмивка в супата, прегръдка вместо парфюм, целувка с аромат на кафе и пържени филийки. Наистина малките неща са тези, които ни правят щастливи и те са видими само за сърцето.

    Нека се опитаме да бъдем по-добри, добротата е предпоставка да почувстваме любовта. Нека се научим да обичаме себе си, да даваме обич на близките ни, да им позволим да ни обикнат. ”На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват!”(Габриел Гарсия Маркес). Нека не се опитваме да превръщаме живота си в цирк, а себе си и близките си в клоуни, скрили желанията и мечтите си под циничната маска на сивото ежедневие. Нека не забравяме, че на този свят сме дошли от любов и от любов живеем, без нея животът ни е просто и безполезно съществуване в някакъв миг от вечността – една въздишка между раждането и смъртта.