Всеки от нас е имал проблем, чиито решения са повече от едно, и вероятно всеки се е чудил по кой път да поеме, какво да прави оттук насетне. След като имаш няколко възможности, е хубаво да премислиш предимствата и недостатъците на всяка от тях, преди да направиш своя избор. Вероятността да тръгнеш по грешния път за съжаление е равносилна на това да поемеш по верния.

Пред такава дилема е изправен и главният герой в разказа на Николай Хайтов "Дервишово семе". Ситуацията е ясна - Рамадан обича Силвина, но тя принадлежи на Руфат. И ето, че Рамадановата душа е изправена на кръстопът. Той трябва да реши дали да убие Руфат, или да се грижи за него, за да не се мъчи неговата изгора. И може би той щеше да постъпи другояче, ако любовта му към Силвина не беше истинска. Но е факт, че той поема по пътя на доброто, в името на онази велика сила, която се е борила с омразата в сърцето му толкова години - любовта. И дали все пак любовта му към Силвина взима превес над омразата към Руфат? Да, защото в противен случай той едва ли би се грижил за него... Ние, читателите, само можем за гадаем какво се е случвало в душата на Рамадан, какви мисли са се въртели в главата му, какво му се е искало да направи, седейки на този кръстопът. И въпреки че поема по пътя на доброто, в края на разказа той все още не знае какво да прави оттук насетне. Дали това не е знак, че битката любов - омраза още не е свършила?...

Но дори Рамадан да беше поел по грешния път и да беше убил Руфат... каква полза от това? Така щеше да огорчи Силвина и да ú покаже, че с нищо не е по-различен от "съперника" си. Пък и да си го кажем направо - между Рамадан и Силвина никога не е имало и никога няма да има нещо повече от платоническа любов. Той е женен, с деца, може би внуци ; тя пък е обвързана с тежкото за нея бреме, наречено Руфат. Но макар и невъзможна, любовта им ги крепи в тези така тягостни години.

Колкото и да се колебае Рамадан по кой път да поеме, той всъщност отдавна е направил своя избор. И любовта отдавна е взела превез над омразата.

Но каквото и да си говорим, когато душата е на кръстопът, за тялото и ума няма покой. В романа "Граф Монте Кристо" на Александър Дюма Едмон Дантес е принуден да обитава (ако мога така да се изразя) замъка Иф в продължение на 25години. И когато най-сетне успява да избяга, и се завръща в родината си с чужда самоличност, той е изправен пред кръстопът. Трудна е и неговото задача - дали да отмъсти, или да забрави. Но как би могъл да преглътне факта, че заради двама завистници е пропилял младините си и е изгубил любимата си? Невъзможно!

И той избира отмъщението, този сладък дар от дявола. Макар и с мъка на сърце, Едмон гледа как неговите "жертви" страдат. Но това е цената, която му се налага да плати, за да започне нов живот.

От една страна, Едмон е егоист. Той поема по пътя на лошото, без да се замисля за мотивите на "завистниците", провалили живота му. Но от друга страна - защо поне веднъж и ние не сме егоисти? Защо поне веднъж и ние не помислим малко за себе си, пък другите да си берат грижата! 

Но всеки човек е различен и всеки сам решава по кой път да поеме, когато душата му е на кръстопът. Не дай си, Боже, това да се случи на мен, защото не знам дали бих могла да се справя, и ако пък това стане - дали ще остана с всичкия си.

Но ако на теб ти се случи душата ти да е на кръстопът и ти се наложи да избираш по кой път да поемеш, премисли добре! "Два пъти мери, един режи" - така е казал народът и не е сгрешил. Когато решенията на проблема са преплетени и ти се струва невъзможно да решиш, приеми един съвет от мен - не режи възела, а го разплети! Ако всички го знаеха, надали душите им щяха да бъдат на кръстопът толкова често...