Когато още една година е зад теб, а вече си на средата, ти се иска по-скоро да се обърнеш към "Добър ден, тъга", вместо към "Фиеста". Тази, последната, някак не ти идва отвътре в момента, в който кръгът се затваря. Имаш усещането, че Франсоаз Саган танцува някакво абсурдно танго с Ърнест Хемингуей и никой от двамата не се съобразява с ритъма и стъпките на другия - всеки е запратил класиката по дяволите и има собствено мнение за танца.

 Примесено се явява чувството за оркестър, който настройва инструментите си, преди да засвири истинската музика. Като че ли някой те е поканил не на концерт, а на предконцертната какафония, която бучи в главата ти и е на път да я взриви.

  Сещаш се за събития, които никога няма да се повторят. Спомняш си за хора, които са преминали разделителната линия. Сигурно и ти си изкатерил половината връх, но знаеш, че тук обозрим Еверест няма - нещата са твърде лични и всеки си има своите Хималаи, без да му е дадено да разбере къде са и кога ще ги стигне.

 За миг си отново на 20 и ти се иска силно усещане от типа на изживяванията на Хемингуей и Фицджералд. Само че нито ти отива, нито ти е по силите.  Казваш си: "Какво пък толкова, не знаеш нищо за разделителните линии, не е ли по-добре да му отпуснеш края?"

 Отваряш Фейсбука и... вече си написал "Сбогом, тъга". Предстои ти ... "Добър ден, фиеста"!