Kогато остана сама...

       Някой хора в днешно време са съвсем сами на този малък свят. Самотата - какво е тя? Как хората я приемат? Изобщо, запитваме ли се защо сме обкръжени от самота? Самотата е наш другар, който често се появява в трудни моменти, които преодоляваме. Когато си сам вкъщи, сам на работа, сам в живота, тя е един "приятел", който те упреква и мъчи, дразни и малтретира. "Приятел", от когото се страхуваш и пазиш.

       Когато човек остане сам, той е обзет от много мисли и тревоги. Затваря се в своя свят и се рови в спомените, в съзнанието си, за да открие и опознае себе си, да разбере съществуването си. Понякога, у някои се раждат истини, в други - скрити чувства.

       Остана ли сама, в мене се събуждат най-различни мисли и вълнения. Събуждат се страхове, инстинкти. Сетивата ти се изострят. Ослушваш се и при най-малкия шум потрепваш и лудо се оглеждаш навсякъде. Чуваш всяко прехвърчане на муха, всяко скърцане на стария гардероб. Въобразяваш си, че долавящ нечии стъпки от съседната стая, побиват те тръпки. Страх те е! Ти неописуемо много искащ да има някой до тебе в този момент, но, уви,  за пореден път  осъзнаваш, че си сам, за кратко или за дълго, ти пак си оставаш безсилен срещу самотата. Свиваш се на кълбо, завиваш се с някое топло одеало и си мислиш, че си защитен, чувстваш се по-сигурен, по-дързък, по-смел. Готов си да се изправиш срещу страха от самотата.

        Но запитваш ли се защо толкова те е страх. Не, ти само знаеш, че трябва да се опазиш в този ужасен, непоносим момент на слабост. Но от какво? И ти не предполагаш какво толкова силно бушува в душата и в ума ти, но те е стах! Има нещо, което те мъчи, опитваш се, налагаш си да мислиш за друго, отръгваш се за малко от подлите обятия на страха, но така или иначе това не ти дава мира. Хубавите мисли изместват лошите, питаш се, но за дълго ли?... И пак нахлува онзи студен факт, че си самотен, чуваш ледения, остър вик на самотата, усещаш смразяващия дъх на страха от всички страни, навсякъде около тебе. Все си повтаряш, че ще издържиш още малко, още повече се сгушваш в завивките, затваряш очи, мислейки, че това ще ти помогне, но дали? Дали ще можеш да се справиш и в този миг на самота, миг, който ти се струва цяла вечност? Дали за пореден път някой ще те изкопчи от коварните ръце на самотата? Дали този път ще съумееш да преодолееш страховете си? Доста въпроси те изпиват, търсейки отговор в безкрайността. Можеш ли да се справиш с тях?...

        Не знаеш дали си толкова силен, но трябва да преминеш границата на "подтисничеството". Не знаеш колко можеш да продължаваш така... Не знаеш какво ще ти поднесе утре самотата... Не знаеш, но те е страх! Опитваш се да бъдеш онзи, който не си, опитваш се да си онзи, който искаш да бъдеш!!!

         Частица смелост те изпълва, очите ти засияват с особен блясък и ти усещаш, чувстваш, знаеш, че си по силен. Питаш се как:  не можеш да повярваш но си щастлив. И изведнъж всичко в ума ти се преобръща и ти си казваш: "Аз вече не съм сам!". Да, ти не си сам, ти вече преодоля този непоносим и леден страх. В сърцето ти нахлу топлината на самостоятелността. Прекалено дълго беше жертва, прекалено дълго  беше роб на самотата.

         Една усмивка засиява на бледото лице...

         Една усмивка, носеща радост и сила...

         Една усмивка, подарена от сърце...

         Една усмивка, тъй искрена и мила...

Човек живее, за да подарява усмивки и всеки ден да се бори със страха... Помисли и ти как живееш в този малък свят? Може би малко те е страх от самотата, но нима искаш да живееш така???