7.07.2008 г., 12:14 ч.
Когато рамките са тесни за мечтите(XI клас)
10 мин за четене
Моля, който се прежали да прочете есето ми и предстоящите, които ще публикувам, да бъде безмилостен в "градивната" критика. Ще гледам да не отговарям войнствено;) Решила съм до края на приемните си изпити (31.07) да пиша и публикувам само есета и статии, които да ми дадат тренинг и спомогнат успешното кандидатстване... евентуално. Ще съм ви благодарна!:>
Когато рамките са тесни за мечтите
Какво представляват мечтите? Неосъществими, напразни надежди, вятър и мъгла, протест срещу сивото и непривлекателно еднообразие или красива необходимост, олицетворение на нашата същност, парченцето от пъзела "Живот", което ни липсва за да бъдем щастливи. За някои е предизвикателство и тренировка за човешката фантазия или изблик на случайни пристъпи на вдъхновение. За други - измислен мираж сред пустинята от общопризнати, горчиви и жалки истини. Защо мечтаят хората? Дали е начин да избягаш от действителността, да се озовеш в свой идеализиран свят, където всичко е възможно. А може би полет на душата, с който прелиташ над всичко земно, над прегради и ограничения и достигаш до своята "обетована земя". Вълшебно огледало, в което се оглеждаш и виждаш себе си, такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. А когато образът в огледалото се замъгли и малко по малко изчезне? Когато безграничните и всеобхватни мечти са затворени в рамка, какво ти остава...? Ще се бориш ли за тях или ще ги оставиш оковани, докато изчезнат безследно?
Мечтите, както и човешкото въображение, са безгранични. Те могат да достигнат всяко кътче, но поставят ли се в рамки, се ограничават. Може би всичко в този свят се нуждае от рамки, всичко си има мярка. Може би рамките са нужни, за да не забрави човек да живее, отдавайки се на мечти и да не може да различи реалност от фантазия. А когато рамките са тесни? Когато неосъществените мечти станат твърде много? Но трябва ли и мечтите редом със всичко останало да бъдат умерени? А човек беше голям, колкото големи са мечтите му... Kой би посмял да окове във вериги нашите спасители в трудни моменти, нашият стимул за реализирането на целите ни - мечтите? Кой може да прикрие очите ни с черна превръзка? Никой не може да ни спре "Не мечтай за това, напразно е..." Ние имаме своите копнежи - огледало на същността ни и трябва да се борим за тях. Нищо и никой не ще успее да ми наложи "Мечтай до отсрещния ъгъл" когато знам, че имам целия свят в мечтите си. Никой не може това... освен аз самата. Само аз имам властта да контролирам мечтите и желанията си. Само аз мога да им дам свобода или да ги затворя в рамки, както и всички останали мечтаещи. Животът е просто едно монотонно съществуване, ако нямаш мечти, които да преследваш. По един или друг повод те са ни вечни спътници и не заслужават да бъдат оковани. Човешката душа се измерва с мечтите, които се крият в съзнанието ни. На човек ограничен и зависим от предразсъдъци и закони, от страхове и социални влияния, който загърбва желанията си, смее ли да мечтае? Съществуват ли неща по-силни от човешката воля, способни да поставят трайни прегради пред мечтите? И дори да ги има - мечтите биха се преборили. Безгранични и всеобхватни, красиви и недостижими. Ограничиш ли мечтите си значи си затворил себе си. Трябва да си здраво стъпил на земята за да си позволи лукса да летиш из облаците. И защо веднъж полетял в мечтите си,"докоснал с пръст небето" ще пожелаеш да бъдеш повлечен от гравитацията и да паднеш на земята?
Кoгато рамките са тесни за мечтите трябва ли да се оставиш на "житейската гълчава" да те погълне или ще опиташ да полетиш отново към небесата? Вкусил вече от свободата няма ли да опиташ отново? Аз самата бих ли оставила мечтите да загинат? Там някъде, може би, в някоя тъмна стаичка на моя живот, неоткрита и от мен досега, стои затворена една мечта. Но защо е там? Нима съм я осъдила на този затвор? Тя няма ли право да бъде като другите, възможните и постижими мечти? Или всяка мечта струва различно? Затова ли са нашите мечти - да се събират в нас и да останат там, да се лутат в омагьосан кръг из нашите мисли, безнадеждни и отчаяни, търсейки изход и да бъдат просто един сън? Ограничиш ли мечтите - ограничаваш и себе си. Защото ние сме това, което мечтаем. Стесняваме живота си в рамки, крием своите лични стремежи от себе си дори. Такива сме ние хората. Съкращаваме истинското си "аз",за да удвоим фалшивата представа на другите за нас. Човек се моделира от социалната среда. Влияят му всякакви страхове и забрани... всъщност какво ли не ни влияе на нас хората. Какви податливи същества сме само... Затваряме своите идеали и мечти между четири празни и студени стени. Не смеем и да погледнем през прозорчето - последната искрица надежда. И какво сега...?! Ще се приспособим и примирим в безнадеждния капан, който сами си поставяме? А какво остава за мечтите, щом ние нямаме воля да ги следваме, как те биха се освободили? Оцеляват ли те някъде скрити на тъмно и прашно кътче в човешката душа. А може ли човек веднъж сбогувал се с мечтите да отвори прашния прозорец, да погледне през него и да помечтае...? Защо мечтаят хората? Струва ли си човек да мечтае? Губи ли нещо... или печели? Какво е да сбъднеш мечтите си? Достатъчно е да знаем, че във всеки един момент, когато се чувстваме щастливи, ние сме мечтали за този миг и сме на крачка от сбъдването на мечтите си. Лесно е да мечтаеш, трудното е да се бориш за мечтите си. Когато мечтаеш, щастие обгръща сърцето ти, пренасяш се в нов свят и изпадаш в забрава. Но мечти - ограничени, смалени, затворени в рамка - това ли са истинските мечти, които си струва да защитаваш? Затворени, поразени от забравата, те изсъхват като трева и изчезват като дим, оставени без надзор под жаркото слънце. Да избягаме, да се скрием, да намерим спасение в една несъществуваща химера. В днешно време по-ненужно и непрактично едва ли има. Да мечтаеш за неща, които никога не са били. Как би пропилял ценно време, мечтаейки за невъзможни неща, да се отдадеш на мечтите, забравяйки да живееш в реалния свят. Но нали невъзможни неща няма... Та мечтите се сбъдват! Когато човек желае силно нещо, цялата вселена му съдейства. Ако не беше така, природата нямаше да ни надари с толкова разум и логика, от които да си почиваме с въображението. Какво е да си мечтател в днешно време? Не си ли ти заблуден и непригоден за днешния свят оптимист, гледащ на света през розови очила? Хора, които вярват във възможностите на невъзможното. Или празноглавци, губещи ценно време в излишни копнежи и химери. Отклоняващи се от общоприетия "стандарт" на живот и бунтуващи се срещу заобикалящия ги свят. Да си мечтател значи да си непригоден в свят като днешния, където на всичко отговарят: "просто съм реалист". Да се откажеш да приемеш за своя библия нечия жалка действителност. Ако имаме мечти, значи се нуждаем от тях. Но малко хора се вслушват в поривите на душата си. Мечтите са признак на душата. Всичко хубаво се постига с цената на голяма болка, а истинските мечти се сбъдват трудно. Животът ни е даден да го изживеем, а не да се нагаждаме към закони и стереотипи. Но мисля, че наистина непригодени са тези, които не умеят или се страхуват да мечтаят. Един от начините да следваш неотклонно мечтите си е да ги приемеш за неизбежни. Това, което прави живота интересен. е възможността да осъществиш мечтите си според Паулу Коелю. Според мен мечтите летят по-бързо и от совалка и са несъизмерими с човешката слабост и преходността на живота. Възможностите са създадени, за да се възползваме от тях, а мечтите за да бъдат преследвани. Но какво ни спира да гоним стремежите си? Страхуваме се, че ще изгубим всичко по пътя и накрая усилията ни ще бъдат напразни,"една никаква случайност, едно малко кривнуване..." може да ни провали. Как да разберем дали си заслужава, ако не опитаме да ги достигнем. Оставяйки мечтите на произвола дните ни ще свършат отчаяни без надежда. А може би всичко е суета и гонене на вятър... Но дори и илюзия - това си е моята илюзия и искам да я изживея. Стига толкова прегради и бариери! Защо да продължаваме да се ограничаваме? Как човек ще бяга от реалността чрез фантазиите си, когато знаем, че реалност няма, а само възприятия. Защо именно мечтите не приемем за наша действителност. Можем да наречем всяка мечта недостойна или неистинска, ако не се борим за нея. Колкото повече мечти - толкова повече усмивки. Кой не е искал да открие онзи звук, който гали слуха му и мелодията, която е отражение на душата. Да гледа света през различен филтър. Мечтите нямат граници, доколкото ние им позволим. Човек е свикнал да търси причини и промени навън от себе си.,но греши - всичко се случва в нас самите. Сами се променяме, сами взимаме решения какво да правим с живота си. Само аз мога да поставя мечтите си в удобна рамка, за да не бягам от реалността. Попречваме на мечтите си, обричаме ги на смърт, подтиквани от обстоятелства или приемайки чуждите мечти за свои. Рефлектират ни закони, обществото, ограниченията, вътрешни противоречия. Поставени сме в клетка на нашето съзнание, клетка изкована от закони и правила, на които се подчиняваме. Внедрени в нас още от израстването ни, изпълняваме стриктно правилата без да се замислим как убиваме мечтите си. Слагаме ги в рамки, създадени от нас самите, по мярка, изтъкани от предразсъдъци, слабост, страхове и несигурност. Ще се появи дори и някой „последовател" на Жан Жак Русо, който ще агитира: "Обичайте рамките си - те са вашата свобода". Свобода, но измерваща се в спокойствието да знаеш, че не си различен от останалите, че си приет от обществото, че си достоен и годен за такъв живот. Трупаме мечтите си на „единадесети коловоз, в пощенска кутия за мечти",за която постепенно забравяме и след време всичките „писма" изчезват заедно с кутията. Да, жестоко е сред бурени да бъдеш цвете. Трагично е поражението на красивите мечти при сблъсъка им с реалността. Оскар Уайлд е казал „В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш."По принцип човек е устроен да се стреми към нещо и да има мечти и тръгва по един път в стремежа си да осъществи мечтите си. Някъде там, по тоя път постига целите си една по една и в един момент разбира, че е осъществил всичките си цели по пътя към мечтите. Но мечтите трябва да се преследват, а не да се осъществяват. Човек им придава значение и ги догонва, за да може по пътя да постига целите си. Поделяме мечтите си на две групи - възможни и невъзможни, които класифицираме спрямо стереотипите и изграденият обществен модел на мислене. Ограничаваме ги, смаляваме ги и така се превръщат в нещо осъществимо, в добавка към приятния фон на пейзажа от равнодушие. Защо да живеем, ако нямаме мечти, които да си поставяме всеки ден и да търсим непреклонно. Сам налагаш ограничения на мечтите си, редом с външните влияния, но последната дума казваш ти. Мислиш как обществото би възприело тези мечти и дали според общото разбиране те са постижими. Недостижимите мечти ги отлагаме във времето и тайничко се надяваме да дойде мигът, когато ще можем да ги осъществим. Отлагайки мечтите те стават по-реални и достижими - превръщат се в цели. А може би, затворени в рамка мечтите ни ще бъдат вечни, защото никога няма да ни напуснат. Човешкият живот е съвкупност от мечти и сбъднати мечти. Човешката душа е ненаситна, след всяка мечта бленува за нова. Време е да поемем нещата в свои ръце! Да преследваме мечтите си и да осъществим целите си. Да следваме мечтите си като последната бяла лястовица... последната капка надежда... следвайте я - "... карайте по теля, аз я видях, ще я видите и вие..."
Когато рамките са тесни за мечтите
Какво представляват мечтите? Неосъществими, напразни надежди, вятър и мъгла, протест срещу сивото и непривлекателно еднообразие или красива необходимост, олицетворение на нашата същност, парченцето от пъзела "Живот", което ни липсва за да бъдем щастливи. За някои е предизвикателство и тренировка за човешката фантазия или изблик на случайни пристъпи на вдъхновение. За други - измислен мираж сред пустинята от общопризнати, горчиви и жалки истини. Защо мечтаят хората? Дали е начин да избягаш от действителността, да се озовеш в свой идеализиран свят, където всичко е възможно. А може би полет на душата, с който прелиташ над всичко земно, над прегради и ограничения и достигаш до своята "обетована земя". Вълшебно огледало, в което се оглеждаш и виждаш себе си, такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. А когато образът в огледалото се замъгли и малко по малко изчезне? Когато безграничните и всеобхватни мечти са затворени в рамка, какво ти остава...? Ще се бориш ли за тях или ще ги оставиш оковани, докато изчезнат безследно?
Мечтите, както и човешкото въображение, са безгранични. Те могат да достигнат всяко кътче, но поставят ли се в рамки, се ограничават. Може би всичко в този свят се нуждае от рамки, всичко си има мярка. Може би рамките са нужни, за да не забрави човек да живее, отдавайки се на мечти и да не може да различи реалност от фантазия. А когато рамките са тесни? Когато неосъществените мечти станат твърде много? Но трябва ли и мечтите редом със всичко останало да бъдат умерени? А човек беше голям, колкото големи са мечтите му... Kой би посмял да окове във вериги нашите спасители в трудни моменти, нашият стимул за реализирането на целите ни - мечтите? Кой може да прикрие очите ни с черна превръзка? Никой не може да ни спре "Не мечтай за това, напразно е..." Ние имаме своите копнежи - огледало на същността ни и трябва да се борим за тях. Нищо и никой не ще успее да ми наложи "Мечтай до отсрещния ъгъл" когато знам, че имам целия свят в мечтите си. Никой не може това... освен аз самата. Само аз имам властта да контролирам мечтите и желанията си. Само аз мога да им дам свобода или да ги затворя в рамки, както и всички останали мечтаещи. Животът е просто едно монотонно съществуване, ако нямаш мечти, които да преследваш. По един или друг повод те са ни вечни спътници и не заслужават да бъдат оковани. Човешката душа се измерва с мечтите, които се крият в съзнанието ни. На човек ограничен и зависим от предразсъдъци и закони, от страхове и социални влияния, който загърбва желанията си, смее ли да мечтае? Съществуват ли неща по-силни от човешката воля, способни да поставят трайни прегради пред мечтите? И дори да ги има - мечтите биха се преборили. Безгранични и всеобхватни, красиви и недостижими. Ограничиш ли мечтите си значи си затворил себе си. Трябва да си здраво стъпил на земята за да си позволи лукса да летиш из облаците. И защо веднъж полетял в мечтите си,"докоснал с пръст небето" ще пожелаеш да бъдеш повлечен от гравитацията и да паднеш на земята?
Кoгато рамките са тесни за мечтите трябва ли да се оставиш на "житейската гълчава" да те погълне или ще опиташ да полетиш отново към небесата? Вкусил вече от свободата няма ли да опиташ отново? Аз самата бих ли оставила мечтите да загинат? Там някъде, може би, в някоя тъмна стаичка на моя живот, неоткрита и от мен досега, стои затворена една мечта. Но защо е там? Нима съм я осъдила на този затвор? Тя няма ли право да бъде като другите, възможните и постижими мечти? Или всяка мечта струва различно? Затова ли са нашите мечти - да се събират в нас и да останат там, да се лутат в омагьосан кръг из нашите мисли, безнадеждни и отчаяни, търсейки изход и да бъдат просто един сън? Ограничиш ли мечтите - ограничаваш и себе си. Защото ние сме това, което мечтаем. Стесняваме живота си в рамки, крием своите лични стремежи от себе си дори. Такива сме ние хората. Съкращаваме истинското си "аз",за да удвоим фалшивата представа на другите за нас. Човек се моделира от социалната среда. Влияят му всякакви страхове и забрани... всъщност какво ли не ни влияе на нас хората. Какви податливи същества сме само... Затваряме своите идеали и мечти между четири празни и студени стени. Не смеем и да погледнем през прозорчето - последната искрица надежда. И какво сега...?! Ще се приспособим и примирим в безнадеждния капан, който сами си поставяме? А какво остава за мечтите, щом ние нямаме воля да ги следваме, как те биха се освободили? Оцеляват ли те някъде скрити на тъмно и прашно кътче в човешката душа. А може ли човек веднъж сбогувал се с мечтите да отвори прашния прозорец, да погледне през него и да помечтае...? Защо мечтаят хората? Струва ли си човек да мечтае? Губи ли нещо... или печели? Какво е да сбъднеш мечтите си? Достатъчно е да знаем, че във всеки един момент, когато се чувстваме щастливи, ние сме мечтали за този миг и сме на крачка от сбъдването на мечтите си. Лесно е да мечтаеш, трудното е да се бориш за мечтите си. Когато мечтаеш, щастие обгръща сърцето ти, пренасяш се в нов свят и изпадаш в забрава. Но мечти - ограничени, смалени, затворени в рамка - това ли са истинските мечти, които си струва да защитаваш? Затворени, поразени от забравата, те изсъхват като трева и изчезват като дим, оставени без надзор под жаркото слънце. Да избягаме, да се скрием, да намерим спасение в една несъществуваща химера. В днешно време по-ненужно и непрактично едва ли има. Да мечтаеш за неща, които никога не са били. Как би пропилял ценно време, мечтаейки за невъзможни неща, да се отдадеш на мечтите, забравяйки да живееш в реалния свят. Но нали невъзможни неща няма... Та мечтите се сбъдват! Когато човек желае силно нещо, цялата вселена му съдейства. Ако не беше така, природата нямаше да ни надари с толкова разум и логика, от които да си почиваме с въображението. Какво е да си мечтател в днешно време? Не си ли ти заблуден и непригоден за днешния свят оптимист, гледащ на света през розови очила? Хора, които вярват във възможностите на невъзможното. Или празноглавци, губещи ценно време в излишни копнежи и химери. Отклоняващи се от общоприетия "стандарт" на живот и бунтуващи се срещу заобикалящия ги свят. Да си мечтател значи да си непригоден в свят като днешния, където на всичко отговарят: "просто съм реалист". Да се откажеш да приемеш за своя библия нечия жалка действителност. Ако имаме мечти, значи се нуждаем от тях. Но малко хора се вслушват в поривите на душата си. Мечтите са признак на душата. Всичко хубаво се постига с цената на голяма болка, а истинските мечти се сбъдват трудно. Животът ни е даден да го изживеем, а не да се нагаждаме към закони и стереотипи. Но мисля, че наистина непригодени са тези, които не умеят или се страхуват да мечтаят. Един от начините да следваш неотклонно мечтите си е да ги приемеш за неизбежни. Това, което прави живота интересен. е възможността да осъществиш мечтите си според Паулу Коелю. Според мен мечтите летят по-бързо и от совалка и са несъизмерими с човешката слабост и преходността на живота. Възможностите са създадени, за да се възползваме от тях, а мечтите за да бъдат преследвани. Но какво ни спира да гоним стремежите си? Страхуваме се, че ще изгубим всичко по пътя и накрая усилията ни ще бъдат напразни,"една никаква случайност, едно малко кривнуване..." може да ни провали. Как да разберем дали си заслужава, ако не опитаме да ги достигнем. Оставяйки мечтите на произвола дните ни ще свършат отчаяни без надежда. А може би всичко е суета и гонене на вятър... Но дори и илюзия - това си е моята илюзия и искам да я изживея. Стига толкова прегради и бариери! Защо да продължаваме да се ограничаваме? Как човек ще бяга от реалността чрез фантазиите си, когато знаем, че реалност няма, а само възприятия. Защо именно мечтите не приемем за наша действителност. Можем да наречем всяка мечта недостойна или неистинска, ако не се борим за нея. Колкото повече мечти - толкова повече усмивки. Кой не е искал да открие онзи звук, който гали слуха му и мелодията, която е отражение на душата. Да гледа света през различен филтър. Мечтите нямат граници, доколкото ние им позволим. Човек е свикнал да търси причини и промени навън от себе си.,но греши - всичко се случва в нас самите. Сами се променяме, сами взимаме решения какво да правим с живота си. Само аз мога да поставя мечтите си в удобна рамка, за да не бягам от реалността. Попречваме на мечтите си, обричаме ги на смърт, подтиквани от обстоятелства или приемайки чуждите мечти за свои. Рефлектират ни закони, обществото, ограниченията, вътрешни противоречия. Поставени сме в клетка на нашето съзнание, клетка изкована от закони и правила, на които се подчиняваме. Внедрени в нас още от израстването ни, изпълняваме стриктно правилата без да се замислим как убиваме мечтите си. Слагаме ги в рамки, създадени от нас самите, по мярка, изтъкани от предразсъдъци, слабост, страхове и несигурност. Ще се появи дори и някой „последовател" на Жан Жак Русо, който ще агитира: "Обичайте рамките си - те са вашата свобода". Свобода, но измерваща се в спокойствието да знаеш, че не си различен от останалите, че си приет от обществото, че си достоен и годен за такъв живот. Трупаме мечтите си на „единадесети коловоз, в пощенска кутия за мечти",за която постепенно забравяме и след време всичките „писма" изчезват заедно с кутията. Да, жестоко е сред бурени да бъдеш цвете. Трагично е поражението на красивите мечти при сблъсъка им с реалността. Оскар Уайлд е казал „В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш."По принцип човек е устроен да се стреми към нещо и да има мечти и тръгва по един път в стремежа си да осъществи мечтите си. Някъде там, по тоя път постига целите си една по една и в един момент разбира, че е осъществил всичките си цели по пътя към мечтите. Но мечтите трябва да се преследват, а не да се осъществяват. Човек им придава значение и ги догонва, за да може по пътя да постига целите си. Поделяме мечтите си на две групи - възможни и невъзможни, които класифицираме спрямо стереотипите и изграденият обществен модел на мислене. Ограничаваме ги, смаляваме ги и така се превръщат в нещо осъществимо, в добавка към приятния фон на пейзажа от равнодушие. Защо да живеем, ако нямаме мечти, които да си поставяме всеки ден и да търсим непреклонно. Сам налагаш ограничения на мечтите си, редом с външните влияния, но последната дума казваш ти. Мислиш как обществото би възприело тези мечти и дали според общото разбиране те са постижими. Недостижимите мечти ги отлагаме във времето и тайничко се надяваме да дойде мигът, когато ще можем да ги осъществим. Отлагайки мечтите те стават по-реални и достижими - превръщат се в цели. А може би, затворени в рамка мечтите ни ще бъдат вечни, защото никога няма да ни напуснат. Човешкият живот е съвкупност от мечти и сбъднати мечти. Човешката душа е ненаситна, след всяка мечта бленува за нова. Време е да поемем нещата в свои ръце! Да преследваме мечтите си и да осъществим целите си. Да следваме мечтите си като последната бяла лястовица... последната капка надежда... следвайте я - "... карайте по теля, аз я видях, ще я видите и вие..."
© Нежното Ласо Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Гери, мечтите са полета, вярно, но рамките са за да ги канализират, защото след високото летене, приземяването е винаги болезнено...
Тя природата си знае работата, а човекът е нейн плод...
Прегръдка и мнаго успехи!
-
Продължавай с тренинга, но не защото не ставаш.Просто за да може да четем.Много ми хареса. Ще те приемат , ако ли не занай, че те губят повече. Ти ще бъдеш ценен кадър за който и да е университет
-
Мечтай и следвай мечтите си! Пожелавам ти успех на изпитите!!! От цялото си сърце!!!
С обич!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
мечтите ти, Геврече!
Страхотна си!!!