Поглеждам облаците и топлите летни капки прегръщат лицето ми. Протягам ръка към теб и двамата се понасяме в танца си сред малките локвички. Стъпка след стъпка, танцува смехът ни, капките около нас, вятърът в косите ни и блясъкът от все по-голямото щастие, което ни обгръща. Подхлъзваш се и падаш на тревата, а аз падам след теб. И отново прегърнати се завъртаме върху зеления килим, който ни подарява още безброй капчици и цветчета. Преставаме да се въртим, оставаме, смеейки се, да лежим един до друг. Докосвам ръката ти и поглеждам в очите ти. Толкова пълни с топлина са, толкова сияйни... Казват, че всичко се променя, че и тази топлота ще се промени. Да, ще стане още по-силна. Сигурна съм, защото и аз го изпитвам. Знам, че и ти усещаш по-силно вятъра, че виждаш по-красиви цветовете, че чуваш крилата на пеперудата в теб. Но знаеш ли колко прекрасен си? Знаеш ли колко прекрасни са минутите, часовете и дните с теб? Знаеш ли колко щастлива ме правиш, щом те видя усмихнат? Ето още една от сладките ти усмивки, подарява ми не само щастие, но и ме изпълва с копнеж. Копнеж да слея устните си с твойте. Докосвам леко с ръка лицето ти, затварям очи и се навеждам към устните ти... Но в този момент реалността ме връхлита. Няма ги устните ти, няма я усмивката ти, няма те и теб самия. Защо можеш да ме прегърнеш с вятъра, но аз не мога да те докосна? Защо можеш да ми се усмихнеш с лъчите на слънцето, а да не можеш да видиш моята радост? Защо можеш да ме целунеш с лунния лъч, но аз да не мога да ти дам топлината на устните си? Защо можеш да ми кажеш колко ме обичаш с шума на гората, а не можеш да чуеш моите думи? Защо трябваше да ти кажа всичко това, когато вече не можеше да ме чуеш...
© Аланна Всички права запазени