Исках да говоря, да поговоря с някого, но не ми стискаше. Срам ли? Нееее. По-скоро притеснение, че ще се разбере. Но какво пък. Колко му е, ще кажеш ти. Много е трудно да споделиш такова нещо. А ти ли си човекът или глъчта, която те кара да замреш там, в някой ъгъл. Преструвки и виртуални милувки. Кой съм аз? Кого лъжа? СЕБЕ СИ. Защо?  Няма ли право човекът да знае истината? Извинете. Истината за себе си пред самия себе си.  Съзнание и подсъзнание не дават мира, денем и нощем.  Кой ще е най-достоен да чуе щастливата вест? Питам и си отговарям, но не еднозначно. Най-добър приятел или приятелка, брат или сестра, баща или майка? Кой? Кой? Кой, мамка му?

Ах, Животе, шарен си ти. Кой те създаде, кой те избра? Питам те и не искам отговор. Ти си един непознат, my friend. Аз съм някой си, а ти как се казваш? Никой? Как така никой?  Мълчание. Идва ми да извикам, но нещо ме спря. Ти, Животе, ти си виновен. Сбогом тогава. И не ме търси. Непотребен и неупотребен. По-добре така, отколкото с теб.