Всяка година, всеки месец, всяка седмица, всеки ден, всеки миг… аз бързах -стремях се да надмина времето, да се състезавам с него, да усетя динамиката на надпреварата. Часовете отлитаха, всичко се изплъзваше толкова бързо и неусетно сякаш е било само сън. Всяка минута за мен беше ценна, всяка секунда използвах пестеливо и се стремях да не пропусна прекрасните моменти, спиращи дъха ми…
Не вярвах, че някога ще ми се случи, не вярвах, че някога ще стана толкова безотговорна, толкова незаинтересована, толкова сляпа, че да не усетя как покрай мен се изплъзваха най-хубавите ми години. И всичко стана заради него - моят прекрасен ,,крадец на време”, който ми отне не само способността да усещам, да чувствам, да гледам реално и смислено на живота, но ми взе сърцето, което никога преди не беше принадлежало на някого.
Красив, умен, чаровен - той откъсна вниманието ми от всичко наоколо, накара ме да спра да се замислям колко ценен за мен е всеки миг. А как обичах да усещам, да живея и да се възползвам от всяка секунда, предоставена ми от живота. Знаех, че някъде там има моменти, които спират дъха на човека и аз непременно исках да ги преживея. Но неговата поява ме промени - за мен вече не беше важно времето, а моментите, прекарани с него. Така ценно за мен станаха не самите часове, а часовете, прекарани с него.
Моят прекрасен ,,крадец на време” обаче си тръгна тъй неочаквано, колкото беше дошъл. След него нямаше следа, нямаше нищо, което да ми напомня, че някога е бил до мен. Останаха само спомените за изгубеното време по най-прекрасните ми години, отминали незабележимо, докато той беше до мен. Сега съжалявам, че пропуснах толкова много, че в стремежа си да не пропилея нищо – загубих всичко, него и себе си...