Преди да започнем този разговор е уместно да се запитаме два фундаментални въпроса, тясно свързани с евтаназията. А именно – какво представлява човешкият живот ? Сбор ли е той от атоми на случаен принцип или има някаква висша цел и значение?

Ако човек е сбор от случайности и се е появил от една кална пихтия, то „добрата смърт“¹ на пентобарбитала наистина е само едно ускоряване на неизбежния преход към бездната – едно пътуване от вечно несъществуващото към вечното нищо с временен престой на Земята. Науката може да даде разни отвлечени, сухи и страшни обяснения за необратимите биологични процеси в човешкото тяло, които по тайнствен начин го поддържат жив, които ще ви накарат да страдате още повече, а що се отнася до страданието, любовта, честността, доблестта, злото, завистта, омразата, гордостта и т.н. (всички тази морални категории науката няма да може да обясни и след като заяви, че тя е „разумна“ дисциплина ще ви насочи към философията за избистряне на тоя въпрос; да се мъчи тя сама в търсенето на отговор, който сама по себе си няма да може да даде).

Следователно, ако смъртта (а и животът в крайна сметка) се разглеждат като чисто биологични процеси с установени природни закономерности, имащ единствено научна основа и ако съзнанието е процес, то съществуващите морални категории биха били се явили, ако не ненужни, за да се спази известното благоприличие, – то поне някакви абстрактни системи за човека. С тия досадни теми нека се занимава законът и държавата и толкоз, след като формалността и етикецията го задължават!

Но така или иначе отношението към човешкият живот е отношение към същността и предопределението на човека. Ако предопределението на човек е да е безцелно животно, което може да страда и да мре, то всичко е позволено².

Възражение номер едно.

Човек може да е добър без да вярва в Бога.

Изниква въпросът кое е добро и как човек определя доброто? Кой е тоя критерий за добро? Ако той е антропогенен феномен кое ще накара човек да се довери на това добро след като навсякъде властва законът на смъртта и законът на тлението и страданието? След като човек е едно безцелно „нищо“ и след като моралът е легализъм, вследствие на исторически понятия или предразсъдъци? Изпадаме в положението или да отхвърлим моралната категория на доброто, като нещо недостижимо в тоя момент за нас, или да потвърдим, че доброто е надразумна величина.

Възражение номер две.
Би ли те съдил Бог за едно такова деяние, след като човек само ще се мъчи и вегетира?

Поставете се на мястото на нещастника за момент. Съгласете се, че повечето от нас не биха искали да сложат край на живота си. Страстното желанието за живот е присъщо и естествено за човека. Но и да не е тъй, може ли, въпреки цялата математика около оцеляването на тая клета личност да има някакво нищожно процентче шанс той да остане жив (такива случаи са редки, но не и частни, включително на хора изкарали в кома десетки години, излизайки напълно съзнателни от нея и живеейки пълноценен живот), чрез което това „благочестиво“ и услужливо действие без кръчмаря да се превърне в чисто убийство? Ала и да се превърне в убийство, какво от това? Какво значи убийство, след като животът е случаен? Тогава изниква въпросът обаче защо вкарваме престъпници в затвора за убийство, а паралелното пространство на евтаназията бива някаквa междинка, своего рода пространство за зомбита без мозък, които оставяме на произвола на съдбата, поради „благочестивите“ ни закони, които постановяват, че болният няма да се върне от отвъдното? Нека мерим с един аршин – след като убийството е вследствие на, да речем, социални и икономически причини или на причини, според които поведението ни е заложено от нашите прародители, то как тогава това деяние е престъпно? Човекът е подвластен на природата си, тая подвластност е като бурния нрав и пиенето. Ала човек не е виновен след като е роден подвластен на природата си и толкоз. Оправданието, че трябва да залостим един такъв човек, заради обществената сигурност се явява лицемерие в най-добрия случай.

Трето възражение.

Е, да де, но знаеш ли какъв разход е тоя човек? Само грижи ще изисква, а ще е като цвете в саксия.

Но, моля ви се, ние днес се грижим за болните котенца и кученца много повече, отколкото за тия болници! Можем да се напънем малко! Има хора, които на драго сърце и без нашите финанси и услуги ще го направят. И отново – колко струва животът?

Четвърто възражение.

Човекът е изживял живота си! Изгледал е деца, построил е дом, устроил е живота на децата си. Или просто е остарял и му е време да си ходи.

С небрежното си отношение към близките отново се връщаме към темата за значението на човешкия живот. Такова твърдение е крайно материалистическо по същество. Холивудски филм с „добър край“ и туй-то без да се взима предвид сакралността на тоя дар! И за да оправдае загубата човек се вплита в съвсем сухи и безсъдържателни заключения. А в крайна сметка и да не е устроил покойникът живота си и живота на децата си и да не е стигнал до дълбоки старини, няма ли да умре? Тогава какво общо има цялата работа със земните ни дела? Това трябва да бъде някакъв вид утеха ли? „Ей на, той беше прекрасен човек, ама време му беше? Да му имам годините! Мъчно ми е, обаче той живя живота си добре и пълноценно, остави имотец на челядта си, беше човек със стандарт! Давам всичко за такъв живот“. И прочее „мъдрости“. Ала тия мъдрости не утешават никого, дори и самият мъдрец, защото не обясняват нищичко, те нямат никаква стойност за отиващия си човек. Защо човек иска в болестта си край леглото си да вижда чисти, кротки, състрадателни, добри, отзивчиви и приятни хора? Защо иска да се вкопчи в тях, а не във философските мъдрувания и безпредметни претенции на, да речем, наивния реализъм или натурализма? Защото човек иска поне в последните си мигове да се отдели от лъжата и престореността на тоя свят...

***

В кой момент знаем, че човек е изживял живота си (независимо от възрастта си) и как можем да бъдем такива справедливи съдии, щом става дума за нещо толкова съкровено и величествено? Вероятно заминаващият си страдалец има право на такива мисли, но можем ли ние да бъдем съдници?

И ето ви една чудесна тема за размишление: ако приемем, че спорът около евтаназията е стриктно морална концепция, каквото безспорно е и стои извън всякакви научни обосновки, кое дава право на науката и/или държавата да кажат кое е морално и кое не?!? Това естествено се явява легализиране на една абсурдност – модерната наука (барабар с държавата, която я поощрява) признаваща безцелността и случайността на човешкия живот и в крайна сметка на морала, който е негов биопродукт да очертава границите на морално допустимото! Тя ще отрече Бога, за да измести Бога и за да се превърне в Бог. Това е меко казано нелепо.

***

А ако в начало бе Словото?³ Ако моралният закон е вграден в човека под формата на съвест и ако законът е даден на човек чрез Твореца (който така плаши съвременния учен) и ако тоя закон е различен от животинското начало? Ако човек носи отговорност за всяка невинна пролята кръв и за своите действия или бездействия? Ако човешкият живот има дълбоко значение и ясна цел и ако не е край, а продължение - за съд или награда и оправдание ? Тогава разглеждането на всички тия въпроси стават теоцентрични, а не антропоцентрични (ще рече не егоистични) и изхoдната позиция се променя драстично поради различията в понятията за отговорност...

* Смятам, че е важно да подчертая, че никоя от статиите ми не цели да осмее или осъди някого. 
 

1ευθανασία -ευ: eu, „добър“, „красив“, и θάνατος, thanatos, „смърт“

2Ако няма Бог, то всичко е позволено

3Иоан 1:1

Александър Алексиев