Крила от восък и пера 

Искам да си спомним на глас за Икар. За Икар и за баща му Дедал. За Дедал и за крилата от восък и пера, които той създава.
   Но нека да започнем от самото начало, когато в неподвластни на забравата времена Земята не е била в настоящото си окаяно положение. Било е време, когато Земята е била райска градина. Благоденствието и Мирът, Любовта и Щастието са определяли всяко състояние на битието.  

Лапландия - страната на дядо Коледа, Хиперборея - обвита в облаците на загадъчност или кралството на Артур и неговите рицари на кръглата маса, списъкът  от свидетелства съвсем не се изчерпва с тези примери.

Но може би ще решите, че проповядвам ерес?... Да, това правя, защото „ерес" означава избор!

На Земята не винаги са властвали Гладът, Болестите и Войната, Мизерията в душата и Слабоумието в главата. И защо тогава от този рай свърнала се е Земята отново в Пещерата?...

Стоп! Рано е за изводи и заключения, и особено за съдебните решения! Вместо това предлагам ви едно приключение.

Всяка легенда е ореол, покривало над загадката, заключена в интимното й послание. Ето и в тази легеда - да се чуди човек защо му е било на Дедал да създава крила от восък и пера!?... Та той дори не е помислял да ги използва! Да, да, точно така!... Нещо повече, той не е считал, че някога, когато и да било, те ще бъдат използвани.

Дедал е живял достатъчно дълго в своя рай, за да знае, че не би могъл да си го сътвори отново, ако се случи да го изгуби. Когато на човек раят му е даден по начало, за да го живее... Нали?... Не е същото както, ако човекът сам би могъл да си сътвори рай и го стори.  Дедал не би застрашил своето райско съществуване и не от дързост създава крилата, а от благоговение и признателност. Когато на човека по начало му е даден рай, за да го живее, рано или късно той ще оцени този дар и ще поиска да благодари за него. Ще поиска да направи нещо в отплата. Нещо, което не непремено ще ползва, което прах може да хване във „витрината" на сърцето му, но важно е да го има. Не може да го няма! Мечтата е живот, дори в рая! За Дедал всичко е игра, защото така е в рая! Там всичко вече е открито и проявено, своеобразна даденост, която не подлежи на промяна...  Та какво повече от съвършенството!?...

Съвършения той не вижда и да живее може само - сред делата му.

Създателят на този рай отсъства, но Дедал присъства - за Икар!

Може би от залисия Дедал няма да забележи, че не е сам в своето мечтание...

Икар не се бои. До Икар е неговият райски татко, а той не може да не знае какво прави. С него като опора в себе си Икар ще предприеме това, което Дедал дори не понечва да пожелае. Като син на Дедал, на Икар раят му е даден, за да го живее, а в този рай е Дедал и неговото творческо майсторство. Докато Дедал си играе със съвършенството, Икар го наблюдава. Докато Дедал майстори крилата от восък и пера, за Икар раят е пълен. Раят си е все един и същ, той не може да бъде повече или по-малко райски, но докато Дедал си играе да твори, блаженството прекипява в Икар и се обръща в една тревожност от това, че той дори не може да благодари за подарения му рай, защото кой е той и какво може?... В рая време няма и Икар не чувства предел за своето съзерцание - докато Дедал майстори крилата, за Икар бащините ръце са живи - те така изкусно подреждат перата в изяществото, което расте и се разтила пред очите на Икар!...

Когато раят ти е даден, за да го живееш и твоето име е Икар, рано или късно, но ще поискаш да узнаеш с какво си заслужил своя рай. Ще поискаш това без да се боиш, защото до теб е Дедал, а той не може да греши.

Ето, Дедал е майстор. Той има вълшебни ръце. А ти кой си? И защо си в рай, за който не знаеш с какво си го заслужил? За да надникнеш в себе си, нужно е да откриеш източника на рая, за да го проучиш отвътре, защото според неговото устройство е и твоето. Ето, звездите на небето са толкова много и всяка от тях е нечий рай, но всички звезди са еднакви и са толкова далечни!... Къде сред тях е твоята звезда, източникът на твоя рай?...

Все някога Икар се е решил  да попита за това баща си. И в отговора не е повярвал. Слънцето!?... И как така? Та то е толкова близо?! Не може да е толкова лесно! Но Дедал знае какво прави, а той направи крилата. Вярно е, че красотата им е за сметка на трайността... Слепени с този восък, крилата за крехки, но пък е достатъчно да ги облечеш... - докато мръкне, ще си успял да отидеш и даже да се върнеш...        

Легендата не твърди, че Икар е успял да се върне. Тя нищо не твърди освен, че перата са се посипали обратно. Затова въпрос на ерес е изходът от Пещерата.

И днес още Дедал е тъжен. Той даже е неутешим. Чувства се виновен толкова, колкото и отговорен. Не смее отново да мечтае. И не му се играе. За всичко твърде много внимава. Продължава да е в рая, но пред себе си твъди, че не го заслужава. Освен това е сам и за всичко друго нехае. В печал обвито е челото му. Натежали са ръцете му, нозете му. От взиране в слънцето очите му са избелели, а страните му са загорели, загрубели. Вечер уморено в постелята си ляга. И заспива. Все още майстор е в нещата, но вижда в творчеството свое само нищетата. В сънищата той не вярва. Толкова са много и така далечни те са!... Неговия сън сред тях го няма.

За Дедал не може още дълго да остане в тайна, че Тъгата има продължение, защото и Дъгата не е само седем-цветното творение. След виолета на Тъгата, което следва, даже без значение е - защото невидимо е - нарича се прозрение.

Индигов цвят сънищата щом покрие, светът се преобръща. Нощта във ден обръща. С деня и слънцето се връща, а Дедал своя син, Икара свой прегръща! Очита на Дедал навътре все са взрени и рано или късно, но навреме, ще постигне той своето прозрение.

Раят никога не е отсъствал. Той е тук. Когато проумеем му устройството, ще отмине безпокойството. Като восъка ще се стопят вината и тъгата, неразборията от неразбирателствата. Нещата твърде някак, еди как си ни изглеждат, когато сме повярвали в предателствата, вместо да се доверим на приключението и откривателствата.

Обаче, все повече са хората, които в сънищата си сънуват, в индигов цвят бленуват. Виделината слиза от витрината и ще се върне Пещерата - в миналото.

                                   ***      ***      ***

... Ето, че в момента и пред очите ми един татко прегръща своя едва проходил син , който не успява истински да се разплаче:

- Къде падна? - пита по-голямото сестриче.

- От земята на земята! Къде може да падне? - отвръща с усмивка таткото.