Чета драма - вместо разговор с Бога,
се води разговор Бог знае с кого.
Чета комедия - смехурковци или смехулници?
Било грешно да се чувстваш всезнаещ,
но правилно ли е поетът да престава да се чувства като гуру, който предвожда читателите и да пише воден от читателската маса?
Евгений Баратински е казал:
"Поезията е задача, която трябва да се изпълни колкото се може по-добре".
Изглежда обаче, че тази задача е неглижирана за сметка на продадената бройка.
“Не се продава вдъхновението” - Пушкин.
Уви, съвременната поезия понякога се продава на нивото на замисъла. Стихотворението още не се е родило, а стихоплетецът вече крои планове как да го пласира. Оборот се прави с бели стихове, и с други авангардни форми, изсмукани през пръстите. Поетът знае, че това се търси, че могат да го поканят в някой западен университет, че може да получи от определен олигарх някоя и друга награда. Така покълва новата конюнктура и се ражда новата поезия.
Сякаш новата поезия е забравила, че поетът
не бива да бърза, изкуствено разпалвайки вдъхновението. Да се пише трябва само тогава, когато вече е невъзможно да се мълчи. Важно е да усещаш поетическата си мисия, без, разбира се, да губиш чувството си за хумор. Днес добрите стихове не са рядкост, но личността на автора, стояща зад тях и с лупа не можеш да видиш. Неслучайно нашите поети все по-често наричат стиховете си текстове, а творческите си замисли - проекти.
Но как е възможно въобще да отделим етиката от естетиката? Добрата метрика, добрата визия, не е цел сама по себе си, а средство предаващо в изящен вид етиката на творчеството. Поезията е както интуитивна, така и социална, истината е че читателите никога няма да се интересуват от онези поети, които сами не се интересуват от живите хора, живеещи днес, страдащи днес. Може би е по-трудно когато няма режим, срещу който да се пише, но това, че улицата се казва Мир, не значи, че на нея не се води война. Спрямо изкуството, всеки си изгражда мнение и обективната истина често е парадоксално явление, но ако поне за момент оставим този аргумент настрана и погледнем на поезията днес, като безпристрастен, обективен читател (задача с повишена трудност), то изводът отново ще бъде същият - същността трябва да бъде значима.
Перфектни стихоплетци няма,
аз също изцеждам музите си докрай...
и съм наясно, че това ми вреди,
но не мога да избягам от себе си
дори и да боли.
Но и не злоупотребявам, не мъча листа, не слагам продажбата на естетика над смисъла на изкуството. И нямам против белия стих, дори смятам (макар и да е спорно), че е най-трудно да впрегнеш вдъхновението в красив, смислен бял стих. В съвременната постмодернистична реалност, изглежда, че херменевтиката стигна предела на силите си. Мнението при критиците отностно новата поезия е разностранно и неясно, което показва нуждата от обновяване на херменевтичния метод. И макар и да звучи грубо и грозно, споделям популярното мнение, че критиците са като безплодните жени, които знаят как се раждат деца, но не могат да родят.
Новата вълна поети етикетизират консерваторите, като безразсъдни и глупави, за това че не приемат бунтарското им себеизразяване и за това, че в новаторството си дори отхвърлят старото състояние на поезията от XIX - XX век. Но безрасъдни и глупави са онези, които се оплакват от умрелите, а не от уж цъфтящото младо изкуство, което всъщност увяхва, десоциализира се и деградира със стабилни темпове. Какво се случи с поета привлечен от потиснатите? Със саможертвувателния, готов да сложи ако трябва и кожата от гърба си вместо хартия в машинописа, поет? Какво стана с отвлечените, но съкровени мисли, с ярките способности, различните подходи, които дори и абстрактни, обрисуват света с невероятни шарки и нюанси? Какво стана с желанието да бъдеш гласа на тези, които нямат такъв, със смисления протест?
За да играеш играта с изкуството е нужно да си верен на артистизма, в противен случай рискуваш да се оплетеш и да носиш кръста на изгаврилия се със себе си талант. Себесъзерцанието не трябва да прераства в нарцисизъм, поетът не е привлечен само от себе си, не е обладан от величие и не е вечно удовлетворен от това, което пише.
Не продабава дарбата си, не пренебрегва стойностното, не търси безцелно одобрението, живее между материализма и духовността,
не търси хвалба, не е егоцентрик, истинският поет е верен на себе си.
За бъдещето поколение, за бъдещия четец, който още не се е родил, за бъдещия поет,
който още не се е родил, мога да кажа само -
Здравей страннико и на добър час!
© Филип Филипов Всички права запазени