18.08.2009 г., 17:14 ч.

Кръгът 

  Есета
1261 0 1
4 мин за четене

КРЪГЪТ

 

         Има едни стари часовникови кули, при които на всеки кръгъл час се появяват едни човешки фигурки. Правят един полукръг с лице към площада, после изчезват под купола. Периодически и на равни интервали, те извършват едни и същи движения от векове насам. Изглеждат безразлични, безжизнени и механични, сякаш са взети от сцената на куклен театър.

         Ако ежедневието е такъв постоянен кръговрат в една зависеща от обстоятелствата действителност, това означава, че ние сме негови вечни пленници. И ако това е външна съдба на човека, как той се отнася със своята истинска същност и призвание? Придържа ли се по някакъв начин към него или го пренебрегва, запълвайки своето съществуване със заместители на това, което би трябвало да бъде автентичният му живот. Изглежда, че сме способни всеки ден да подменяме себе си, тоест да фалшифицираме своя живот. И тук съвсем логично възниква въпросът: притежаваме ли въобще едно широко поле за свобода по отношение на своето аз или съдба? Възможно ли е да изневерим на самите себе си, което означава да изгубим своята идентичност?

         Човек живее в постоянен конфликт с реалностите на деня и това му носи страдания. Той подменя себе си, но само на повърхността. Тази маска му е необходима, за да не признае, че е надмогнат от живота, че е объркан пред неговата мистерия. Да признаеш безсмислието на ежедневния кръговрат, означава да се превърнеш в крушенец. Човек е такъв още от самото си раждане, но той е измислил хиляди начини нещата да не изглеждат така. Мечтите, целите и идеалите свършват чудесна работа, докато не доловим, че неумолимият ход на времето ги изпразва от съдържание. Тогава човек се завръща към самотата си, към своето автентично аз, което се оказва негова истинска родина. Там кристализират въпросите, на които ежедневието не е дало отговор, сбъднатите мечти не са дали отговор, постигнатите цели също. Човекът се е завърнал при самия себе си. Досега е живял собствения си живот като емигрант. Сега вече си е у дома. Истински късмет е съдбата да те срещне с този, който вече си е у дома. Той общува с теб така, сякаш не е вече от тоя свят. Защото да се намираш духовно отвъд делника, означава да си отвъд тоя свят. Ежедневието не може да ти предложи такова общуване. Там срещаш лица, които са се превърнали в парченца от пъзела на делника. Техните критерии са заченати единствено от егото и почти никога не напускат свърталищата му. Тези хора са се превърнали в емигранти на самите себе си. Те не могат да бъдат автентични, защото маската си остава маска и докато не се захвърли, общуване просто няма. И все пак няма човек, който да не се чувства по някакъв начин унизен от делника. Погледнете лицата на хората до вас. Всеки носи някаква скрита вина в себе си за това, че не е реализирал свободата си, а тъкмо там се намира неговият автентичен живот. Виновните са най-работоспособни. Ако зависеше от мен, никога не бих назначил светец на работа.

         Сивото небе на делника не предлага кой знае какви оттенъци. Ако си зазидан в навици и рутина, значи си приел сивотата в себе си. Станал си част от нея. Не че сивото само по себе си е безсмислено. Или поне не до степен да задушава дълбокото желание на човешкото сърце да странства из една по-широка палитра на съществуването. Фактическото състояние на нещата и конкретната реалност надхвърлят нашите желания и възможности, но е глупаво да се самоопределим като мъченици, преди да се опитаме да бъдем различни. Мъченикът и просякът не са от любимите ми образи, защото в тях има нещо застинало, нещо което не желае да се променя. Ежедневието наистина ни затваря в един омагьосан кръг, но ние можем да влизаме и излизаме от него. Ако стоим в кръга през цялото денонощие и се идентифицираме с него, значи сме се погребали живи. Ако говориш за индекса Дау Джонс, докато проникваш в любимата си, значи да се любиш не с жената, а с борсата. От това нито жената, нито борсата ще имат някаква полза. По върховете на свръх професионализма няма и следа от растителността на живия живот. Там е пълно с вледенени мъртъвци, които са завързани за колчето на успеха си и най-вероятно е да останат завинаги там.

         Кръгът на ежедневието виси на шията на всеки, но той може да бъде просто част от облеклото, а може да се превърне в задушаваща примка. Да се бориш неуморно и на всяка цена, значи да слугуваш на надеждата. Един ден просто ще разбереш, че никога не си бил господар на живота си. Реалностите не зависят от нас, но пораженията върху един човек се преценяват не от обстоятелствата, а от него самия.

 

Петър Ангелов - ДАРЕВ

© Петър Ангелов - ДАРЕВ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хей, страхотен текст! Много смислено звучи. Изразил сте много добре онова, което и аз самата, а вероятно и още много други хора (Но колко точно е техният брой?) се питат в даден етап от живота си (или непрекъснато...). В крайна сметка ежедневието е и избор... Не сте ли съгласен с това обаче?
Предложения
: ??:??