31.08.2006 г., 9:22 ч.

Къде е скрита камерата? 

  Есета
2796 0 1
11 мин за четене

  

    Първият ден от дългоочакваната лятна ваканция. Всички деца от квартала сме се събрали долу,на тротоара пред зелената градинка и се чудим на какво да играем. „Как на какво?” - с немирни погледи си  задаваме един на друг реторичния въпрос и в едни лудешки възгласи се надпреварваме кой по-напред да бъде чут. „Криеница!” - се чува отстрани -„Жмичка!” - се провиква втори. „Ами да” - помислям си аз и докато наблюдавам другите как спорят кой да брои до 100, някой споменава името ми... Пак  аз трябва да съм в ролята на търсача... С примесено чувство на нежелание и любопитство се отправям към дървото отсреща и затварям очи. „10..20..98,99,100!” - отсичам и бързо си отварям очите... Отначало всичко е в мъгла, но постепенно започва да ми се разяснява картинката. Търся  учудено, но и предпазливо, скрилите се деца и... изведнъж от всички посоки започват да излизат като зайци от храстите всички малчугани... „Пу,за мен!.. И за мен!” - доволно се провикват немирниците сякаш да ги чуят по-надалеко... Настава голяма суматоха, а за мен остава единствено чувството на неудовлетвореност. Затварям отново очите си, за да се сетя кой още не е излязъл от своето скривалище и отчаяно търся начин да си спомня... „Кой ли се е скрил толкова умело?”...

         Отварям очи. Десет години по-късно... Стоя на улицата, заклещена между забързания поток от двукраки същества, крачещи неуморно нагоре-надолу и забавеният ход на моята мисъл... Времето сякаш намира промеждутък сред всичките тия нечленоразделни звуци от нетърпеливите коли, боботещатата тълпа, режещите и чукащи инструменти, и се вмъква в моето лично пространство на улицата. Завладява ме чувството, че всичко постепенно се забавя, все едно гледам типичен за „Матрицата” кадър, а аз все съм си същата! Някаква налудничава мисъл минава през обърканата ми глава и изведнъж то спира! Да... То - вревето - тази неподвластна стихия... спря!... Докато се чудя как да реагирам, осъзнавам, че фактически аз съм единствения човек, който не е застинал на мястото си. Оглеждам се във всички посоки - сякаш някой беше натиснал паузата и гъмжащата от динамика улица беше се превърнала в глобална, с реални мащаби, цветове и форми, фотография...

              Не търся причината за мистерията, а се замислям за резултатите. Вниманието ми е насочено към внезапно прекъснатите действия на хората около мен - започва да ми става интересно и любопитно какво е искал да извади от джоба си мъжът до мен, с кого говори по телефона жената отляво и защо двете момичета отпред са напудрили неестествено лицата си... Сещам се с безмълвна усмивка за детските си години и игрите, с които съм преоткривала света. Решавам, че това може би е някаква загадка от рода на „Открий разликите”, само че във формат, нещо средно между „Скрита камера” и „Алиса в страната на чудесата”.   Изведнъж, прехвърляйки мислите си от една крайност на друга, пред хоризонта ми изпъква малка, но ярка сцена от необикновената картина на обикновеното ежедневие. На десет метра пред мен се намира пешеходната зона – натоварено кръстовище в централна част на града, което достига своя транзитен пик първоначално през обедните часове. От едната страна на черно-бялата пътека  са се строили немирно току-що спрелите коли – яркото зелено човече преди секунди се е появило върху светофара, а безформена тълпа от чакащи пешеходци преминава на отсрещния тротоар. На пръв поглед няма нищо нередно, но едва когато се взирам в хората, разбирам, че греша... Ядосани и изкривени физиономии се подават от широко отворените прозорци на прашните коли и  като че в момент на гневен изблик изпращат полуизречени грозни словесни стрели на един човек отпред. А той -човекът, в инвалидна количка... Някаква безобидна дупка по средата на пешеходната пътека „без да иска” спъва колелата на помощното съоръжение и той не може да продължи напред... Никой от заобикалящите го не му обръща внимание, защото всички са обвити в хладно безразличие... И аз със примесено чувство на яд, вина и съжаление поглеждам в измъчения израз на лицето му: толкова много срам, унижение и безпомощност, събрани с един кратък миг... А той – инвалидът, сякаш не осъзнаваше абсурдната ситуация или може би не искаше да я възприеме... Редица въпроси изплуваха в съзнанието ми: „Защо никой не му помага?”; „Как може шофьорите да са толкова неразбрани и вглъбени само в своите задачи?”; „Това да не е дискриминация спрямо по-различните хора” или - „Кога ли пак ще се престраши този човек в инвалидна количка да пресече улицата като норамалните хора?”. Тези въпроси стоят пред мен, непоклатими, независещи от времето и създават новата ми представа за нашето гражданско общество... И тъкмо да премина безплътната преграда от въпросителни твърдения, за да помогна на инвалида да се качи на тротоара, невидима вълна ме отблъсква и връща назад в първоначалнотo ми местоположение... В мен прониква натрапчивото усещане, че тази „игра” е далеч по-различна от  детските такива, че времето си прави лоша шега с мен, а аз съм единствено бялата лабораторна мишка, в лабиринта на някой, който умело се е скрил и ме наблюдава...

              Докато обмислям как една съвсем обикновена делнична ситуация индикира напълно точно  наболелите обществени проблеми, пред мен се появява друг такъв пример... Представете си една майка с дете. Детето е подрастващо и съответно попива всички проявления на външния живот и обстановка. То тепърва започва да се учи как да се държи,кое е полезно, но и вредно за неговото здраве и как трябва да общува с останалите. Това е така, но в повечето случаи всички тези установени маниери в днешно време са изкривени през призмата на навлизащия все по-бързо демократичен модел на възпитание... Винаги съм била „за” свободата в действията и мислите, защото само така човек развива своя резерв от личностен потенциал. Но трябва ли тази свобода да прераства в своеволие? Именно този морален, от една страна, и социален - от друга,  въпрос изплува в съзнанието ми, когато виждам за пореден път една майка с нейното дете... От дясната ми страна стоят като кукли две жени – едната е голяма, с изрусена коса, дълбоко деколте, ярко начервени устни, високи токчета и къса пола... Имах чувството, че е някоя от поредните поп-фолк изпълнителки. Другата жена е малка, но отново с начервени устни, високи обувчици, открито пъпче и телефон, висящ на шията й... „Какво не е наред в картинката?” - замислям се аз и продължавам да оглеждам двете мадами. Нещо в момиченщето не ми харесва... „Как може да не ми харесва едно малко невинно момиченце?” - се учудвам открито, но някой ми подхвърля подсказка – времето бавно избързва напред, постепенно естественият ход на деня се възстановява и аз отново се оказвам на улицата умислена, вперила подозрителен поглед в майка и дете, а хората около мен, които бяха така вцепенени, сега отново сноват напред-назад... Майката, към която гледам от известно време, се спира да поговори с нейна приятелка, а до нея търпеливо стои малко момиченце, с някак странната за едно 5-годишно дете външност, която  високо си припява нещо също толкова странно... Към ушите ми долитат нецензурни думи и фрази, свързани с доминиращата роля на мъжа над жената, физическите дадености на жената, както и така важните за всички пари и имотни преимущества, и всичкото това под широко обичания ориенталски ритъм... Едва ли това момиченще осъзнава какъв е истинския смисъл на думите, които запаметява и едва ли майка му има представа колко не-изграждащи личността  критерии и примери дава тя на своето дете... Единствено аз, като страничен наблюдател, възмутено  и объркано отвръщам слух и поглед, осъждайки мислено модерните кичове на българската „култураи съжалявайки за най-младото поколение, което вместо да играе на обикновени и интересни детски игри и занимания, си припява деморализиращи текстове на песни...

               Обръщам се назад и решавам да се върна у дома,за да си почина малко от поредната доза непристоен хумор на съдбата... Какво беше станало с мен днес още не проумявам, но определено започвам да си извличам изводи от случилото се. Мисля си за невидимата социална дискриминация в гражданското общество и за инвалида, на когото не можах да помогна... Мисля си за озлоблението в хората, които се крият в своите черупки и не искат да помогнат на своите ближни... Замислям се каква роля имат те в изграждането на нашето гражданско общество и защо егоизмът се превръща в болезнена тенденция, слагаща отпечатък не само на чистите човешки взаимоотношения, но и на социалната ангажираност в държавата ни... Прехвърлям в ума си  кадри със смачкани от трудното ежедневие лица, ровещи в кофите за боклук бездомни хора и деца, грубите и блъскащи се високомерни особи, с които се разминавам по пътя към вкъщи... Сещам се отново за момиченцето и нейната майка и си казвам, че все пак не съм аз тази, която трябва да осъжда начина, по който родителят възпитава детето си, но в ушите ми все още оттекват грозните думи, произнесени от устата на момичето! Няма значение кой съди поведението и действията на другите, важното е да е справедливо! Нима няма разлика от децата днес и децата преди десет години? Тъжно е, когато не намираш блясъка на твоето детство в очите на днешните малки хора, не защото трябва да признаеш, че всичко се променя, а защото трябва да осъзнаеш, че те са лишени от този безгрижен блясък, понеже са обременени я от постиженията на технологичния прогрес, я от приумиците на актуалните шоу-звезди... Всичките тези болезнени констатации ме връщат към първоначалната мистерия на днешния ден – времето спря, а аз бях свидетел на няколко показателни за сътресенията в нашето общество случки. И каква беше целта? Причинно-следствените връзки в съзнанието ми ме довеждат до главния извод: оказва се всичко това е една мащабна игра на криеница. Оказва се - аз бях тази, която трябваше да търси онова скрито нещо, което подсказва на всеки един от нас, че нещо не е наред. Може би това нещо беше една обикновена камера, заснела най-безпристрастно всичко, което се случва и може би времето се оказа мой съюзник в нейното търсене... Дали тя – камерата, не е просто физическо въплъщение на човешката съвест и начина, по който трябва да я намерим е всички ние да осъзнаем, че това е така? Или просто трябва да затворим очите си и да броим до 100, за да може тя да се скрие още по-добре? При всички положения победители в тази игра може да бъдем, само тогава, когато камерата излезе наяве и покаже нашата истинска същност. Едва тогава ние ще се замислим дали да продължаваме да играем на криеница, както, когато бяхме деца или да, най-накрая да пораснем...

             Затварям отново очите си, но този път не напрягам мисълта си. Спомням си, когато един път си играех на криеница, как се бях разочаровала, че не намерих едно дете... Такова чувство – на неудовлетворение, изпитвам и сега, когато всичко вече е наяве. Колкото и песимистични да са реакциите, които ме насочиха към днешното прозрение, аз се радвам, че знам не само последствията, но и причините за случващото се. По-важното сега обаче е обществото по-скоро да отвори широко очите си, за да избегне по-бързо скритата камера, която обстоятелствата са подготвили занапред. А дотогава аз ще държа своите очи затворени, за да се завърна в сладките дни на своето детство и да събера сили за утрешния ден, когато всичко ще е по-старому, а аз отново ще искам да играя на криеница...

© Инчето Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много хубаво есе.Реалистично и критично..Но пък трябва да приемем и че на днешна българия и трябва точно това...
Предложения
: ??:??