КЪМ ВЪРХА

Цял живот се катерим към върха! Пълзиш, ставаш, падаш, ставаш и все нагаре,към върха! Лутания, залитания, подхлъзване и пак нагоре, в жега и мраз, нагоре... към върха, върха! Кой връх? Първо атакуваш върха на образованието, после атакуваш върха на любовта... Атакуваш върха в кариерата, атакуваш върха на семейното благополучие. Катериш се, спъваш се и падаш, пак се изправяш и пак нагоре - понякога е така близо, протягаш ръка да го прегърнеш - а той се отдръпва... И когато най-после достигнеш своя връх - накъде? - очите ти пак се обръщат нагоре - към облаците, вселената, БОГ... да, животът ти е изтекъл... животът е свършил за теб, а не ти се иска... Съжаляваш, че така сляпо си бързал към върха, съжаляваш, че си искал върха, съжаляваш, че си се стремял да стъпиш на върха. Надничаш назад от върха и ти се иска да си там долу! Там долу са спомените от детството, ученическите години. Искаш да си там - долу и отново да бродиш по пътечките на любовта, отново да плачеш и да се смееш, отново да  мечтаеш, отново да чуеш песента на щурците, отново да съзерцаваш полета на птиците, отново да се любиш и да създадеш нов живот!!! Отново да се изкачваш, но бавно и мъдро да бродиш и се радваш на живота, преди да стигнеш своя връх. Защото там горе е краят. Защото там горе, когато стъпиш на своя връх и погледнеш надолу, ще надникнеш в себе, си и има вероятност, да не се познаеш, има опасност да се уплашиш от себе си и да съжаляваш, че по други пътеки е трябвало да  се изкачиш до своя връх.

И защото там горе не се чува песента на щурците...