Не знам защо, в чантата си винаги нося едно стихотворение на Константин Калиникос „Въпроси" от неговата книга „Лаври и мирти". Може би, защото човек е устроен така да си задава въпроси и да търси техния отговор.
„Защо пшеницата има нужда от оране, засяване
и работници,
докато стане на пита хляб,
и всичко добро и благородно, и божествено
се заплаща със сълзи и кръв в живота,
а плевелите израстват от само себе си
и нечестието се стреми да погълне цялата земя?"
Дълбоко в нас, сякаш е закодиран инстинкт, който ни води в сложния лабиринт на живота. И този инстинкт настоятелно, монотонно и непрестанно шепти: търси... смисъла на своя живот, търси щастието, търси любовта! Къде по-точно да търсим, няма табели по пътя в лабиринта, но има доста задънени улици. В тях виждаме хора, които отдавна са се отказали да търсят истинската любов, защото са отрекли съществуването й след дузина крушения и живеят с нейния заместител. Щастието виждат единствено в идолопоклонството - прекланят се пред богатство, ...