Аз съм някъде. Ти си някъде. Другаде. Не знам.
Дали искам да намеря път... Просто ми кажи какво означава...
Кажи ми... Само аз не знам.
  Какво можеш да бъдеш? Какво? Къде си?
Може би ти си мен. Очи. Не мога. Не искам да се откъсна.
Но само това. Сега знам. Точно сега виждам
всичко, чувствам всичко. Чувам те.     Горещо.
  Край. Откъсване. Далеч. В къщи. Тъмно.
Сега искам да мисля. Да говоря вместо теб.
Да си кажа това, което чакам от теб. Диалог? Монолог?
Умирам сам.   Нищо.  Все пак съм щастлив.
  Защото не мога нищо повече.
  Близо. Отново. Гръб. Лице. Ти ме чу... Аз мълчах.
Как разбра?... Може би знаеш. Чуваш ме всеки път.
Аз съм неподвижен. Глупав. Ням.   Нищо по план. Нищо.
Единствено по-лошо. Дано знаеш, че не съм това.
Но може би знаеш само, колкото мен.
  Далеч си. Оставаш тук. Завинаги. Вече не искам.
И ти не искаш да изчезнеш. Не мога да спра.
Не мога да стъпя по-близо. Толкова топло. Почти...
Но толкова студено, защото не гориш толкова, колкото мечтаех.
  И този ден. И този. И този. Нищо. Отново.
Не искаш? Не направих нищо... Помогни ми.
Трябва ми само дума, но не мога. Не мога!
Не успявам да сглобя въпроса. Твърде късно.
Изпуснах шанса.

Какво мислиш? Какво става там? Зад тези очи.

    Ще я загубя.




Някъде, в някоя стая,
  в някой свят,
има някой като мен
като мен    като мен
     някой,
който не знае за мен,
защото аз не знам за теб,
  но ти си там,
  но си далеч,
  но ти си мен
   .    .    .    .

лутане към спокойствие
  и мятане на сън
 от вяра във вярата
не вярвам в мечтите си
  аз зная и чувствам
     че съм сам
   и знам, че няма
       никой
      никъде
     небе

Утешение и спокойствие, в което не вярвам
  забравям нарочно, за да може да има
    някакво нещо със смисъл за мен
      ... изобщо
    не знаех,
        че има...

    звезди
     лек
   светлина
  спокойствие
   сън
  открих те.
  открих те.

  най-накрая
   те открих.

 Господи.. какво щях да направя...
  значи наистина те има...
    открих те         открих...





проблясват
и аз съм там
но мястото ми...
не.

един от нас,
двама, никой.
толкова...
толкова други
толкова бързо
бързо! да се променим веднага и да оберем всичко, което не сме имали заедно...
и да изтрием всичко останало...

и те срещам
и си онази ти
и съм онзи аз...
наивният...
господи... това, което съм сега...
убих всичко
удуших ги всички
до една
и искам поне да трепна...

поне...

равно
гладко
толкова лесно

джобът ми е скъсан
паднало е по пътя

останал съм някъде там
когато се обърна го виждам
този, който искаше да бъде светлина
и протягаше ръце към нея

жичката, отпечатана върху зениците

напуканият таван

знаеш ли, че не живеем вечно?

.. а тя е спяла през цялото време...

но думите...
той ги помнеше...
и тогава знаеше...
колко..
колко много
я
 .....

вън...
Вън от мен!

тази, която
беше близо, стига да не бъда аз
и все пак плачеше
но никога не ме послуша
и спираше... но не защото аз опитвах...

докато още знаех...


и аз знам...
усещам, че знам нещо...
... нещо...
някъде...
има ли значение, че не го достигам...
то е вътре
и.. ще бъде..
да, ще бъде...
да...

трябва да тръгвам,
имам нови приятели,
а непознатите ми се усмихват