Всяка сутрин свежият въздух милва лицето ми. Обръщам се бавно към витрината на отсрещната сграда в очакване да видя позната фигура. Продължавам надолу между дърветата и прясно боядисаните пейки. Две добродушни кучета дремят на детската площадка, завързали за себе си две сладкодумни лелки. Нападали са листа. Кестени се търкалят между бордюрите.
Наближава шумът. Отсреща градинката постепенно се събужда, но не бърза. Между клоните влиза слънце, а трамваят дреме преди завоя и отказва да се раздвижи, поне засега. В храсталака около релсите се крият малки птички. Вестници и гланцирани списания проблясват от павилиона на спирката.
После бавно се понасям към градския танц и поемам в ритъма му.
През вратите на трамвая се процеждат замислени хора, унесени от звука на утрото.
Жълто, зелено и се плъзга към пъстрите улици и кръстовища. Витрините посрещат следващите забързани пешеходци, оживили спирката за минута. Малки хартиени чаши с кафе завиват в тихите все още улички и отнасят аромата си към следващия булевард. На тротоара отдясно са накипрени ароматни плодове, плашливи котараци се стрелкат между паркираните коли. Малки, спретнати купчинки боклук чакат да бъдат изметени от старателни женици, които дискретно подмятат дълги метли пред пробуждащи се магазини за техника.
Пешеходната пътека приканва към отсрещната редица от строени лампиони, обувки, мъжки ризи, бижута, книги, шоколади в цветни станиоли и мобилни телефони. Саксии с цветя обагрят малкия площад, а жена с торба топли гевреци агитира преминаващите да закусят.
Стичат се струи вода от терасата на ресторанта пред офиса.
Във входа е хладно, но стъпалата нагоре загряват и учестяват дишането.
„Добро утро!” . Кафе, телефон, цигара, долу минава линейка. Малко по малко чатът се пробужда. Усмихнати личица, въпросителни... Идват числа, а после други поемат навън, носейки цялата тежест на своята стойност.
Любезни отговори на любезно зададени въпроси. Клаксоните долу се боричкат за надмощие. Млад уличен музикант се опитва да изпревари шума с цигулката си. Музиката се носи по тротоара и влиза през отворените прозорци. По обяд вече се е скрила в стария калъф на инструмента.
Следобедът пристига много неусетно и се подпира на перваза на прозореца. Задремва там и дълго време остава, чудейки си дали да изпрати слънцето зад реставрираните сгради отсреща. Цигарен дим се процежда навън и лека-полека донася здрача. Наближава часът, в който ще тръгна отново по тротоара, отнасяйки в палтото си отминалия ден. Отминал така, както и вчерашният, и по-предният, и по-предният....
Шумът от града сега е далечен и изморен. По релсите се носят въздишки. Уличките към къщи са смълчани, светлините от лампите примигват неуверено. Все пак успяват да осветят отражението ми в стъклата отсреща.
Моето лице.
© Калина Всички права запазени