18.03.2006 г., 13:48 ч.

Липсваш ми... 

  Есета
5582 0 2
2 мин за четене

В час по математика.....два дни след 14 февруари. Някои от съучениците ми пишат плана на новия урок. А пред мен празен среден лист от тетрадка.
Химикалката ми сама чертае думите по листа, продиктувани от гласа на опустушената ми душа.
Чувствам вятъра, който бошува в мислите ми – вятъра на спомените от липсата на едни спомени....обикновени неща.....пустиня.....да, душата е пустина.
Липса на часове, на мигове, липса на един човек... Липсваш ми...колко жестоко и болезнено.....колко кърваво ми липсваш.
Липсваш ми...толкова много, че вече не чуствам липса. Болка.....отдавна вече няма.....няма и сълзи.....те събират прах върху лицето на ми. Пресъхнали като в пустиня...изсъхнаха корените на надеждата..
Липсваш ми, липсва ми начина по който слагаш ръце в джобовете си, липсва ми праха коята остава след стъпките ти... липсва ми начина по който гледаш в Земята, начина по който прокарваш език по устните си...любимите ми устни..
Липсва ми твоето “Здравей” и как поклащаш глава.. Липсва ми безразличния ти поглед понякога, ти просто ми липсваш целия..
Как повдигаш глава, когато ме целуваш и как с върха на нослето си докоснаш моето, как ме гушкаш нежничко когато лежа сгушена до теб по време на някой филм.
Липсват ми моментите на наслада, когато търсиш топлината на кожата ми с допира на устните си... Когато прокарваш ръце по гърба ми. Когато съм твоя. Липсва ми дъхът ти.... онова обезобразяващо сърцето ми присъствие.
Какво си ти – нямам думи да реша... човек ли, любов ли, фантазия ли, и от къде дойде!? Като статуя изваян, като картина нарисуван, като стих написан, като изпята звънка песен...
Изградих чувствата си от твойте, изградих стена от камъни от твоите лъжи, от безразличието на пламъка в очите ти...
Изградих ново същество във себе си, изградих ново сърце, което и след погиването на онова което умря от любовта ти, да те обожава, да живее за теб..
Оградих мисълта за теб в ореол от болка сътворен. Нарисувах те в пределите на себе си. Огън породен от твойта липса избута всички стени, които имаше пред мен. Остава само една – ти си тя.... Но моите предели се увеличихас един човек – твоето присъствие. Ти винаги си с мен, дори когато спя...ти, но невидимата част от теб – духът ти..
Липсваш ми подяволите – не го ли разбираш, как да живея без теб, как да живея, как да дишам..
Къде има живот......къде е въздуха? Търся го....но за мен дните вече ги няма. Живота ми е ..... живот ли?!
Безмисленото ми съществуване е една лента прадписана вече... написан е края, началото постави ти, а края – гроб, отрупан с цветя – твоите целувки.
Липсваш ми.....да малко са, прекалено малко тези две думи за да изкажа чувствата си към теб....но няма други думи.... многото слова, биха били прекалено малко, а това звучи величествено и именно това... Липсва ми всичко....един човек....а всъщност всичко....

Ти си всичко..

Липсваш ми......

ЗАВИНАГИ.........




16.02.2006г..

© Надя Георгиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??