В час по математика.....два дни след 14 февруари. Някои от съучениците ми пишат плана на новия урок. А пред мен празен среден лист от тетрадка.
Химикалката ми сама чертае думите по листа, продиктувани от гласа на опустушената ми душа.
Чувствам вятъра, който бошува в мислите ми – вятъра на спомените от липсата на едни спомени....обикновени неща.....пустиня.....да, душата е пустина.
Липса на часове, на мигове, липса на един човек... Липсваш ми...колко жестоко и болезнено.....колко кърваво ми липсваш.
Липсваш ми...толкова много, че вече не чуствам липса. Болка.....отдавна вече няма.....няма и сълзи.....те събират прах върху лицето на ми. Пресъхнали като в пустиня...изсъхнаха корените на надеждата..
Липсваш ми, липсва ми начина по който слагаш ръце в джобовете си, липсва ми праха коята остава след стъпките ти... липсва ми начина по който гледаш в Земята, начина по който прокарваш език по устните си...любимите ми устни..
Липсва ми твоето “Здравей” и как поклащаш глава.. Липсва ми безразличн ...