Предистория:

Тя беше прекрасно момиче. Беше интелигентна и красива. Дотолкова превъзхождаше сивите, че нямаше никого, с когото да общува. Затова беше съвсем сама. Времето минаваше и нямаше кой да я обича, нямаше кой да се грижи за нея. Грижа в онзи смисъл, който вече е умрял, погубен от материализма и суетата.

Сезоните се сменяха, идваха празници, хората се радваха, а тя беше сама. Не че ù се празнуваха глупави празници – нямаше нужда от това. Знаеше, че щастието не може да се намери в измислени поводи и архаични ритуали. Тя не би изпитала и радост от това да преяде, да препие, нито чрез пари или подаръци. Но зимата е дълга и макар и красива, като си сам е студена.

Животът ù се бе стекъл така, че се налагаше да се бори с неговите несправедливости – нещо, което силно я изморяваше. Трябваше като малка да става рано, да ходи на училище, да се прави на заинтересована в това, което ù казваха. А тя не искаше – знаеше, че от такова знание никой няма нужда.

- „БЪДИ КАТО ДРУГИТЕ ДЕЦА – НОРМАЛНА!”

... казваха ù нейните родители. А тя нямаше как да бъде нормална – беше повече от това.

Мина време и макар работа да смени училището, нищо добро не ù се случваше. А тя заслужаваше. Заслужаваше поне някой да ù го каже:

- „ЗАСЛУЖАВАШ ДА ТИ Е ДОБРЕ! ЗАСЛУЖАВАШ ДА СИ ЩАСТЛИВА!”

… но нямаше кой.

Истината беше, че нямаше кой нея да заслужи. Но макар и Съдбата да я бе обрекла на нещастие, тя беше благодарна и щастлива от това, че е жива. От това, че някой ден, нещо хубаво ще ù се случи. Но този ден се беше изгубил и не искаше да дойде.

Думите отдавна бяха изгубили смисъл:

- „УСМИХНИ СЕ!”

... чуваше редовно тя. Но не беше с добро. Работодателят ù редовно ù казваше така, за да „не се депресирали клиентите”. Светът е станал истински ужасен, щом и на нещастие нямаш право!

Жестовете към нея бяха пошли, неуместни! Тя не търсеше кой да я приюти, кой да я издържа, кой да ù купува, кой да я лъже, кой да я използва и кой да изхвърли – вече употребена.

НЯМАШЕ!!!

... нямаше така да свърши!

Но сивите ги беше страх. Те не можеха да понесат, че някой ще мечтае, че някой ще живее в Свобода, че някой вечно ще е повече от тях!... затова се и събраха. Седнаха, уморени от ненужното си битие, и заседаваха. На заседанието присъстваха и Г. П. и С. П. – като видни сиви. Не след дълго, тълпата се строи и произнесе:

- „ОТИВАШ В !ЛУНАТОРИУМ!”

... беше нейната незаслужена присъда. Но нямаше кой да ù помогне, нямаше кой да я предпази. Тя беше сама. Самотата ù я прати в Лунаториума – незаслужено и без причина!

...

...

С. П. – Много ходене ходихме до тази клетка – кръвно вдигнах!

Г. П. – Налага се! Иначе ще зарази и другите със самота!

С. П. – Това възможно ли е въобще?!

Г. П. – Възможно е, разбира се, нали затова я заключихме тук – далеч от всичко живо и от всички нас!

...

...

Една сянка, силует, тъмен призрачен герой доближи се до врата, погледна, увери се кой е вътре, хвана заключалката и я строши!

...

Тя е прекрасно момиче...