Колекция от претворили се мотиви;

            Мотив 1: Човекът, който видя звездите

            Беше пацифист – не понасяше войната. Мобилизиран – да се бие за знаме, за родина, за религия и за справедливост! Все неща без смисъл, когато си оставил някого толкова обичан! Неговата съдба бе кратка – в първия бой той умря – прострелян от куршум в гърдите! Докато чакаше съдбата му да свърши, той погледна към небето – пълно с безброй звезди. Гледаше и плюеше кръв, течаща като вир от белите му дробове. Тогава се усмихна и каза на звездите:

-         „Вие сте късметлии – колкото и да плюя, няма да ви изцапам!”

... и усмихнат си умря.

Мотив 2: Човекът, който прегърна цветето

            Беше пацифист – не понасяше войната. Мобилизиран – да се бие за знаме, за родина, за религия и за справедливост! Все неща без смисъл, когато си оставил някого толкова обичан! Тази история ще е кратка – снаряд се взриви до него, разкъса му крака, отряза му ръката! Превиваше се в болки на земята, когато през ъгъла на окото си той видя едно ярко синьо цвете, като голямото лятно небе! Толкова силно контрастираше на фона на падащите бомби, толкова добре се отличаваше в дима от изгорели експлозиви... но никой не го виждаше, защото огън падаше от небето! Всички бягаха и се криеха. Героят на този мотив почна бавно да затваря очи, знаейки, че поне гробът му ще пази нещо красиво, когато един войник в паниката си едва не прегази нежния цвят. Тогава героят каза:

-         „Няма да те оставя да умреш тук! Заслужаваш по-добро!”

Тогава, въпреки болката, макар и с разкъсани крайници, героят почна да пълзи, малко по малко, докато не достигна цветето. Щастлив, той го погледна, сложи единствената си останала ръка около него, подпря се на нея и прошепна на цветето:

- „Позволи ми да те пазя с мъртвото си тяло!”

... и усмихнат си умря.

            Мотив 3: Човекът, който бе направил обещание

            Беше пацифист – не понасяше войната. Мобилизиран – да се бие за знаме, за родина, за религия и за справедливост! Все неща без смисъл, когато си оставил някого толкова обичан! На тръгване от своя дом той ù обеща – те отново да са заедно... но още в първото сражение той бе ранен в корема. Паднал на земята и бавно кървящ в нея, той гледаше небето и съжаляваше! Съжаляваше не защото имаше лош живот, а защото нямаше да изпълни последното си обещание. Тогава се разплака... никога досега не я беше лъгал!

            Така, в съжаление и скръб, той лежеше на земята, плачеше и съжаляваше. Лек дъжд почна да пада от небето, като с него се измиха сълзите на героя. Тогава той се усмихна и си каза:

-„ Днес този дъжд ще се слее със сълзите ми и утре те ще станат дъжд. Така може би след седмица, може би след месец или два, някоя моя сълза ще почука на покрива, под който спиш, ще се промуши изпод някоя керемида и ще легне до теб... както ти обещах.”

... и усмихнат си умря.

            Мотив 4: Човекът, който стана предател

            Беше пацифист – не понасяше войната. Мобилизиран – да се бие за знаме, за родина, за религия и за справедливост! Все неща без смисъл, когато си оставил някого толкова обичан! Беше изпратен в далечна, пустинна страна, където няма вода, но за какво ти е вода, когато има петрол. Въвлечен бе в чужда битка, с чужди хора, с чужда религия... а той даже не вярваше в нищо. А и да вярваше, войната щеше да го отучи.

            По време на един от поредните патрули в окупиран град, той видя как войници, от неговите братя по оръжие, тормозят малко момиченце, което бе останало без дом и без семейство. Той искаше да се върне при тази, която обича, искаше пак да е с нея, искаше да види усмивката ù поне още веднъж, преди да умре.

Но как! Как щеше да я погледне в очите, ако бе изоставил това невинно дете на произвола!

Тогава се провикна – „Спрете!”

Групичката нищожества, които тормозеха, детето се обърнаха, погледнаха го и му се изсмяха. Отвърнаха му:

-„ Като свършим с нея, си ти наред!”

Тогава на него му причерня, отиде до тях и почна да ги блъска далеч от нея. Затова те го пребиха. Биха го малко, после пак тръгваха да посягат към момиченцето, той се хвърляше срещу тях и пак го биеха. Така почти час. Най-накрая им писна и го оставиха.

„- Предател!”

Така му казваха. Поне момиченцето беше живо и здраво. Това го правеше щастлив, макар и да го боляха счупените кости и отеклите меса. Поне душата му се радваше – че не я е предал!

След този инцидент той почна да се грижи за малкото момиче. А това беше много трудно – едните го сочеха като предател, другите като окупатор. Измежду редовното унижение и бой единственото, което го крепеше, бе нейната усмивка, когато, макар и рядко, успяваше да намери храна за нея... а той почти не ядеше – война и глад вървят ръка за ръка, а неговото положение не го улесняваше. Минаха около 2 месеца, когато неговото здраве много се влоши. Той събираше пари, за да могат и двамата да се приберат, но това почна да става невъзможно. Той усещаше, че не му остава много. Тогава събра каквото имаше, взе билет за момичето и се обади на тази, която го чакаше у дома. Каза ù:

„- Извинявай, няма да мога да се върна. Съжалявам. Моля те, пази единственото добро, което успях да сторя тук!”

И след като се разбраха къде ще пристигне момичето, той я качи на влака за родината и я изпрати. Дни по-късно, след като чу, че момичето е пристигнало успешно, той се отпусна...

... и усмихнат си умря.

...

...

...

Тази стая в Лунаториума е празна!

...

...