Как да кажа, аз просто съм влюбена. Безнадеждно, безусловно и несподелено влюбена. Как можах да си го причиня отново? Как можах пак да се хвана в този капан, от който така трудно се измъкнах. Тъкмо го бях преодоляла. Тъкмо си бях стъпила на краката. И ето ме пак в изходно положение. Не можах да се поуча от грешките си. А си бях забранила отново да се влюбвам. Да страдаш от любов е гадно, но от несподелената любов боли повече. Защото всяка изневяра всъщност не е такава. И ти виждаш, човека за когото би дала всичко, че обича друга, че копнее за друга, че не забелязва колко много значи той за теб. Или не иска да знае, защото ти си нищо, просто позната, до някъде приятелка... Жалка съм, знам и това още повече ме побърква. Побърква ме факта, че си позволих отново да бъда слаба, че влагам толкова енергия в нещо, което не си заслужава, защото той никога не би ме погледнал така, както го гледам аз. Той не е перфектен, даже често е дразнещ, но ме кара да се смея и точно за това го обичам. А научих вече, че ако се влюбиш дори в недостатъците на някого, значи здраво си загазил. А той гледа през мен, усмихва ми се, но сякаш не ме забелязва, говори ми, но сякаш, само защото съм наблизо. А аз търся близостта му, присъствието му ми дава спокойствие, но с колко болка плащам аз за него. Просто не си заслужава. Обаче знам, че вече е късно, и знам, че той все някога ще си отиде от живота ми просто така, без обяснения. И няма и да има нужда, че коя съм аз? За него никоя, а той за мен е всичко. Толкова ли лесно се привързвам? Аз не съм влюбчива. Само веднъж ми се случи и сега сякаш всичко се повтаря. Не вярвах, че ще стане точно така, но уви... Твърде късно е за всичко, пак ще трябва да го преживея, обаче се уморих. Уморих се да гледам отстрани, уморих се да се примирявам, уморих се да бъда слаба... Но каква полза от това? Каква полза от любовта? Каква е ползата да се бориш? Даваш толкова много за един миг щастие, който така бързо отминава и се превръща в горчив спомен, който сякаш засяда в гърлото ти и те разяжда отвътре. Носталгията от това което някога си имал и мъката по това, което никога няма да имаш. Каква ирония...