Преди време, едно малко детенце бе написало стихче за любовта, което звучеше така: „Любовта – какво е това?/ Капка във морето?/ Облаче в небето?/ От пустиня пясък?/ В огледало блясък?/ Не. Любовта е силен звук във тишината,/ Любовта е светъл лъч във тъмнината,/ Любовта е слънцето красиво,/ Любовта е всичко най-щастливо!” Това написах аз, когато бях на около 12-13 години – първите ми тийнейджърски трепети и „влюбвания”. Какво разбирах аз, тогава, от любов?! Сега се надсмивам над детското си мислене, но като се сещам за това стихче, колкото и простичко да е то, осъзнавам, че едно 13 годишно дете разбира по-добре любовта от зрелия човек.

Децата, докато продължават да бъдат деца, преди да пораснат дотолкова, че да бъдат обременени от реалността и ежедневието на съзряващия младеж, (по-късно „възрастен”), са чисти и невинни създания. И те, в своята чистота, умеят, вероятно несъзнателно, да бъдат по-точни в описанията си на „житейските въпроси и проблеми”, отколкото всички останали хора: младежи, възрастни и старци.  И това е, чисто и просто, защото са искрени. Такива, каквито ние, порасналите, вече сме отвикнали да бъдем. А когато си спомня онова стихче, дето съм го писала преди кажи-речи 6-7 години (толкова малко, а сякаш цяла вечност оттогава), осъзнавам колко правилно всъщност е било мисленето ми. Нима любовта не е, в действителност, точно това? „Силен звук във тишината” – спомнете си първия трепет, първото истинско влюбване, очакването Той или Тя да се появи… Когато го/я видите, макар да знаете, че ще се появи, не е ли като гръм?... Не е ли „светъл лъч във тъмнината” вашият/та възлюбен/а? Вашата любов към него/нея? Когато целият живот ви се струва като една мрачна яма, не е ли любимият ви този, който ви сгрява сърцето? Този, който ви дава лъча надежда, че всичко ще е наред и на чието рамо плачете в трудните дни?... И любовта е като слънце, защото ви озарява, защото самият ти изглеждаш като слънце, когато си влюбен, драги читателю! И точно затова любовта е най-щастливото, най-прекрасното нещо на света! Защото, когато си влюбен, ти си най-щастливият човек на планетата. Е, не е ли така?...

И нима децата, не са ли именно те „плодът на любовта”? Колкото и банално да ви звучи това…

Но в същия този момент, когато мисля и пиша за любовта, е неизбежно да не си спомня миговете на страдание, до които тя ме е довеждала. Не мигове, а дни, месеци…дори години. Така си е. И не само мен, а и много други. Защото като вече „пораснала”, аз съм минах по тази пътека – на влюбването. И нейното продължение, разбира се. Две продължения – обич, съпроводена както със щастие, така и със страдание и болка, и разлюбване, съпроводено с мъка, гняв и отчаяние. Монетата винаги има две страни, а в случая и повече…

Но нима това е лошо? Ние сме мазохисти. Ще кажа защо. Защото харесваме болката, мъката, гнева, страданието… Несъзнателно. Звучи отвратително, грубо, може би дори цинично. Но не продължава ли любовта да бъде най-красивото нещо на света? Макар че е съпроводена с всички онези „отвратителни” чувства, които изброих. Не са ли те нейните цветове? Без тях тя би била сива, едноцветна. Утопична. Не може да е само „светъл лъч” или „силен звук”, или „слънце”, „море”, „небе” – каквото там харесвате… Просто не може. Не бива да е. Подобна любов би била скучна и недостойна да се нарече с това живо и истинско име.

Нима имаме малко примери за истинска любов в съзнанията си? В литературата, историята, митологията, легендите, приказките и песните, киното? Малко ли са те? Да изброя няколко? Антоний и Клеопатра, Озирис и Изида, Калина и Явор („Неразделни”), Яворов и Лора, Орфей и Евридика, Скарлет и Ред („Отнесени от вихъра”), Бони и Клайд… Ромео и Жулиета. И още много други. А защо не и вие?... Не твърдя, че в действителност тези легендарни, филмови или литературни герои и исторически личности са изпитвали точно такава любов един към друг. Нито, че описаните събития са били същите. Никой не може да каже в действителност. Но ги споменавам, защото те са пример, те са нашият идеал за любов. И не е ли любовта точно такава? Като изключим помпозните фрази, напудрените изрази и ореола, под който сме поставили образите на героите. Не е ли?...

Любовта я приемам с всичките емоции, които предизвиква – положителни и негативни. Няма как да е иначе, защото би била в противоречие със самите нас. Нима човек не е изграден от контрасти? В нас живеят повече от една „личности” – „добри” и „лоши”. И само поради този факт, че хората, в същността си, сме изградени от противоположности, не може любовта ни да е по-различна. Тя също е съставена от контрасти. Тя по същността си е оксиморон – като самите нас. И може ли да е иначе? Та дори целият свят, в който живеем, който ние сме изградили, той е преливащ от цветове и различия! В тази велика, живописна композиция, можем ли да вмъкнем нещо сиво - да кажем, че любовта не може да бъде пъстра, а трябва да е само синя, жълта и червена, например? Не. Затова любовта е „сладка мъка”. Любовта е оксиморон. Тя е сладка и горчива едновременно. Тъмнина и светлина в едно. Радост и страдание. Това е. Всичко е. Като нас. И ние сме всичко. Оксиморони. Самата реалност, без деликатната четка на художника, който описва Адам и Ева, без тежкото длето, с което скулпторът извайва Орфей и Евридика, без крехкото перо, рисуващо Ромео и Жулиета или медния глас на жътварката, възхваляваща Неразделните…

Няма зрял човек, който да не е опитал от тази „сладка мъка” – любовта. Никога не знаеш кога ще те настигне и повали треската ù. И не можеш да си приготвиш противоотрова за отровата, каквато е тя. И все пак, ти отново и отново се стремиш към нея, колкото и болезнена да е, защото е най-прекрасното! И някога, когато минат годините и останат само спомените, тя ще продължава да живее в нас. Защото с нея се раждаме, живеем, а после… После остава тя. Само тя. И няма нищо повече.