Очите му... Те са толкова красиви - кафяви, точно като кафето, което пия всяка сутрин. Когато ме погледне с тях, не мога да му откажа нищо. Искам, старая се да бъда силна пред него, но не успявам... Той е всичко, което ми е нужно, но и също всичко това, което ме съсипва. Защо не спре да стой така - с вдигната глава и аз да виждам самоуверения му поглед... Защо не мога да му противореча? Но той може да ме гледа как се разпадам пред него, въпреки това ще продължи да крещи срещу мен. Не ме е страх. Може да ми причини какво ли не, но аз стоя и не мърдам. Просто не помръдвам. Вярвам му. Ако го обидя, той не ми говори с часове... Не ме интересува, звъня му, макар че ми затваря и не иска да чува гласа ми. Не ми пука. Продължавам. Правя всичко за него. Той заслужава, би дал живота си за мен, обича ме, макар да не го показва пред другите. Правил е какво ли не... Постъпките му са безценни, но думите му ме раняват. Сърцето ми е на хиляди частици. Той не го проумява... Иска ми се да разбира, но защо не мога да го накарам да ме разбере? Защо понякога се чувствам ненужна... Сякаш не се вписвам в неговия свят. Не мога да говоря открито пред него. Опитвала съм... Не става. Понякога се чувствам като вещ или нещо, което му е от полза, задоволяване на нуждите може би. Но не искам да вярвам, че е така. Знам, че ме обича! Обичам го и аз!