Стана 8 часът. Хората бавно се стичаха. Скоро нямаше място за повече, а това бе голяма трагедия за тях. Започна веселбата. Всички, с питие в ръка, се усмихваха на познати и непознати. Фалшът започна. Започна парадът на суетата.
Хората там бяха онези, за които важно е какво мислят другите, важно е как изглеждат, да бъдат видяни, да се забавляват. За тях няма по-голяма катастрофа от това да не намерят място за своето очарование на бала или да останат незабелязани от някой, когото макар и бегло познават.
Под маските на едни се криеха раними души, дошли да удавят мъката от разочарованието. Други скриваха желанието си да бъдат Някой, да не останат незабелязани. Трери просто нямаха какво да крият, техните души бяха празни, белязани от суетата на света.
Скоро идваше краят на нощта и всички бяха много разочаровани. Някои не искаха да си тръгнат, сякаш там бе тяхната съдба, сякаш без бала те умираха.
Всичко бе обвито в лъскава опаковка, много красива, но без съществено съдържание. Наблюдавайки отстрани ти се иска да направиш нещо, да им кажеш, че има за какво друго да мечтаят освен другия бал... но уви... тези душици не биха се вслушали, а само биха те подминали с насмешка.
Нима дискотеката в града ти не е мястото, на което се провежда ежедневно чаканият „бал"? Нима не ти е писнало от фалшивото? Нима не ти е писнало от „маскираните" какички и придружаващите ги батковци? Нима не те карат да се чувстваш като идващ от друга планета понякога? Нима целият ни живот не е Маскеният бал....
© Ива Иванова Всички права запазени