Тъмно е. Студено е. Страшно е. Смразяваща тишина. Чувам само лекото потреперване на листата на двора. Седя… и чакам… Чакам слънцето отново да изгрее. Но още е прекалено рано…
Не мога да заспя. Мечтая… За прекрасния свят, в който ще живея само след няколко години… За любовта… За щастието… С усмивка на лице градя бъдещето си в леденостудената стая. Но точно в този миг чувам някакъв шум… Това са стъпки… Стъпки, идващи право към мен… Стъпки, отекващи в тишината. Сърцето ми започва да бие учестено. Мозъкът ми пулсира… Лягам. Завивам се. Затварям очи… Вратата се отваря. Той се приближава до леглото ми. Сяда на земята. Слага глава на възглавницата. И… започва да души мечтите ми… Една по една… А те, милите пеленачета, родени едва преди няколко минути, са безсилни пред неговата злоба. Той е безпощаден. Жаден да убива… Моите беззащитни мечти започват да умират! С всяка една от тях угасва частица от мен… Безсилна съм. В ума си крещя „Спри! Не ги убивай! Остави поне една жива!” Но той продължаваше, докато не остави нито една жива мечта.
Сама съм. Беззащитна. Безсилна. Без мечти… Не помръдвам до изгрева на слънцето.
Преди бях щастлива, виждайки как луната прави път на своя по-голям брат. Но сега… сега ме е страх… Страх ме е, защото не знам как да живея без мечти. Страх ме е, защото няма да мога да реша по кой път да поема. Страх ме е, защото осъзнавам, че без мечтите си ще се превърна в зомби – движещ се мъртвец, бездушно същество...
Ставам от леглото. Без да се погледна в огледалото, обличам черните дрехи. Излизам на улицата. Навсякъде около себе си виждам празни погледи… Това ли е реалността? Преди виждах само весели и усмихнати лица, игриви пламъчета в очите. А сега… Не, не искам да повярвам, че това е реалността! Но в чуждите погледи виждам себе си… Празна… Слаба… Сякаш преживяла ужасна катастрофа… По лицето ми е изписан ужас. Всички ме гледат странно. Или аз поне имам това усещане…
Съмва се. Слънцето се изкачва все по-нагоре в небето. А аз вървя… Вървя цял ден. Без посока. Просто така... Вече не мечтая. Само мисля. Задавам си хиляди въпроси, без отговор. Няма и кого да попитам. Няма на кого да разкажа за преживяването. Няма никой, който да ми подаде ръка, да ме измъкне от Бездната на отчаянието…
Спирам. Сядам на тротоара… И заплаквам… В този момент осъзнавам в каква заблуда съм живяла, докато съм мечтаела. Очаквам светът да е честен, приветлив, красив… Такъв, какъвто е в мечтите ми. Но никой не казва, че животът ще е справедлив! Преди, когато можех да мечтая, щом се почувствах несигурна, веднага се пренасях в красивата реалност. Но сега… Сега не мога да се пренеса там. Защото мечтите ми са убити. Те са като мъртвите есенните листа – безжизнени, кални, безполезни…
Изтривам сълзите от лицето си. Казвам си, че няма да позволя на никого да ме наранява повече. Но как щe го постигна? Не мога да си отговоря на този въпрос. И боли… Ужасно ме боли! А и слънцето залязва.
Стана студено. Тръгвам към вкъщи. Но не искам да се прибирам в стаята, където умря част от мен – тя е като гробница. Прибирайки се вкъщи, аз трябва да се примиря със съдбата си. А не искам това. Но съм много уморена…
У дома съм. Затварям очи. Но не успявам да заспя. Мислите се надпреварват със стрелките на часовника. Времето безмилостно отмерва минути, часове… Първите слънчеви лъчи проблясват в лицето ми. Вече не чувствам умора, въпреки че не съм спала два дни. С раждането на новия ден се възражда решимостта да намеря убиеца на мечтите си.
Изправям се. Обличам се. Въоръжавам се с много воля и търпение. Сигурна съм, че ще го открия. Защото трябва да му отмъстя. Жаждата за отмъщението ме завладява. Замъглява съзнанието ми. Обсебва ме. Излизам пак на улицата и започвам да го търся.
„Кой път да поема? Къде да го търся? Ако го намеря, какво ще направя?” Тези въпроси като куршуми пронизват съзнанието ми. И аз… аз просто оставам вцепенена… Но само за миг. Волята ми за отмъщение е силна. И аз решавам да поема по най-дългия път. Търся го… Него… Убиеца на мечтите ми…
Изведнъж с ужас осъзнавам, че се въртя в омагьосан кръг – нима АЗ (само)убих своите собствени мечти. Търсела съм себе си... Но коя съм всъщност? Онази разумната, която осъзнава, че мечтателите са отхвърлени от обществото на здравомислещите? Която вярва, че идеалът за прекрасен и хармоничен свят, е безумен и неосъществим. Онази, която осъзнава колко много ще боли, когато друг убие мечтите ù. И на кого ще отмъщавам? На себе си?! За какво? За безсилието си срещу деградиралия свят?
Въпроси… Хиляди въпроси… Главозамаяна съм… Разумът –„минотавърът зъл” и мой верен другар – решава да ме спаси от болката, която ще изпитам в бъдеще. Той не усеща моята болка. Не го интересува, че ако не мечтая ще се превърна в бездушно същество. Той не знае, че не мога да живея без мечти… Но е враг на Чувствата. Разперва крилете на мисълта и се опитва да потуши пожара от емоциите, които изпепеляват душата ми.
„Във мен се борят две души” – Разумната и Чувствителната. Разумът погубва мечтите ми. Но чувствата ще направят, така че да ги възродят като Феникс от пепелта!
И пак ще мога да мечтая! Вече няма да съм (само)убиец на мечти. Аз ще съм чувствителното, но разумно момиче, което е здраво стъпило на земята, но умее да лети в мечтите си. Защото полетът на мисълта е безграничен… Защото мечтите са моя пътеводител. Защото мечтите са светлината на ума и смисълът на съществуването ми.
© Мария Всички права запазени